ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 20, 1991 г.
ГЛЕДНА ТОЧКА
ДЕЦАТА И ПОЛИТИКАТА
Политиката ни превзе. Някой вкара троянския й кон дори в семейните ни крепости. Тя присъствува в разговорите ни – у дом, в службата ни, на улицата. И това сигурно е логично. След стогодишно мълчание. Когато бяхме длъжни да споделяме единствено социалното виждане за всичко около нас, да бъдем верни на един критерий – партийността при оценката на едно или друго. Възпитаваха ни да мислим тоталитарно. И нас, и децата ни. От най-ранна възраст съзнанието им беше обработвано с разни идейни „препарати“, което преждевременно ги състаряваше, лишаваше ги от правото и възможността да мислят като деца. Все още се събуждам сутрин в очакване да чуя възторжени фанфари от близкото училище, където ежедневно, при една уредба с мощни мегавати, се провеждаха проверки, тържествени рапорти, равнения за преминаване на дружинното знаме, а пред празници, поне две седмици напред имаше и маршировки, скандирания, много ура. А какво представляваха /защо използувам минало свършено време и аз не зная/ учебниците – в тях също имаше на всяка страница политика, политика, политика. Дори в тези по-точните науки. В условията на задачите по математика например трябваше също да има идеологическо съдържание. Струва ми се, че някой бе правил дисертация на тази тема. Сякаш по-важното бе не да се научиш да решаваш задачите, а да си подкован идеологически. Няма да изненадам никого с твърдението, че всичко това за хората от една нормална демократична държава е необяснимо. Там политиката си е „нещо от живота“, а не пътя на този живот. Там никой никого не политизира, защото партиите са много, сменят се на държавното кормило и всеки е свободен да подкрепя когото си иска. Там децата скандират вместо абривиатурите на разни партии имена на футболни клубове и на музикални състави. У нас и след 10 ноември е пак по старому. Ние пак продължаваме да политизираме съзнанието на децата. Защото продължаваме да мислим по старому: децата са нашето бъдеще; ако днес ги направим „червени“ или „сини“, то изборната победа след десетина-петнадесет години ни е сигурна. Примерите са покрай нас – още виждам на отсрещната стена предизборния плакат на една политическа сила, на който тичащи деца носят националния трибагреник. Спомням си и митингите преди изборите – онези стотици деца, качени върху раменете на бащите си да развяват партийни знаменца. как резонираше тази еуфорична /първа по рода си у нас и затова може би оправдана/ предизборна кампания в училищата, че и в детските градини? През междучасията се оформяха по две настръхнали една срещу друга групи с френетични крясъци, вдигнати юмруци, палци и показалци. Но защо да се сърдим, не беше ли и голямото наше училище, обществото, настръхнало и подивяло? Нали децата виждат, слушат, подражават. Колко ни умиляваха в миналото картинки от този род: възторжен родител е подал на детето си плика с единствената тогава бюлетина, за да я пусне в изборната урна. И фоторепортера, и телевизионни камери, и микрофони запечатваха мига – „едно дете гласува за своето светло бъдеще“. За съжаление не можем да го наречем „урок от миналото“. И на миналогодишните избори имаше подобни картини. Да оставим децата намира! Политиката е нещо твърде променливо и съвсем не най-стойностното в живота. Отминалото време го доказа, струва ми се, веднъж завинаги. Този, който й се посвети – загуби. Загуби и нашата държава като цяло, защото постави политиката над икономиката. Но думата ми е за децата. Нека поне на тях дадем възможност спокойно и естествено да изживеят детството си – без клетви за вярност, без екзалтирани маршировки, без асамблеи, детски парламенти и т.н. С други думи – без грубо политизиране и идеологизиране. Нека детските таланти се развиват в естествената си среда, без да ги инжектираме с прекалени грижи, зад които да се прикриват митове от рода на „всестранно развитата личност на комунистическото общество“. В подобни калъпи повече никога не бива да напъхваме децата си. Защото и самото допущане на мисълта, че е възможно съществуването на такъв идеализиран и неестествен модел, вече е гаранция за обратен резултат. Нещо, което не е реалистично, нещо, което предварително знаеш, че е измислено и никога не може да се постигне, е в зародиш обречено на неуспех. Наскоро срещнах едно интересно и подходящо за случая изказване на Лев Толстой. Като говори за брат си, той се произнася приблизително така: „Да, брат ми има всички качества да стане писател, но му липсват за съжаление някои недостатъци“. като „подготвяхме“ децата си за „всестранно развити личности“ ние всъщност се опитвахме да ги лишим от правото на недостатъци. С моето поколение политиката си направи големия експеримент. От часа на нашето раждане до преди малко повече от една година тя като всесилна орисница бдеше над живота ни – да не би да кривнем встрани, да извършим този страшен грях. Сега някои в средствата за масова информация ни наричат „осакатено“ поколение. Между нас се чуват гласове, че не всичко е загубено. Може би. Но друго е по-важното – когато утре развеем пак знамената на партийните страсти, нека оставим децата си вкъщи. На тях по им прилича да държат флумастери и да рисуват герои от приказките.
Таньо КЛИСУРОВ
Гледна точка – Децата и политиката
