Замижай, читателю и отскочи с въображението си до нощното небе, лятното нощно небе… след дъжд, прохладна вечер. Загаси за малко лампата на Слънцето, остави съзнанието си на тишината, просто развий бушона от таблото на забързания си трафик.
Тъмните часове са твои, извикай себе си насаме. Седни във влажната трева, зарови пръсти в нея и усети силата на земята. А ако си качен на някой горен етаж, излез на терасата и се загледай нагоре. Вдишай дълбоко пречистената свежест на въздуха. Всяка негова молекула нека намери своето място в токсичнозатлачения ти организъм. Почувствай как разбива на пух и прах стреса, холестерола. Притихни и дишай, дишай, човече! Изпълни цялото си същество с надежда, вземи от Вселената енергия, сила и вяра! Твоето име е Вечност! Ти си бил, сега си тук и пак ще бъдеш. Погледни звездите – идваш оттам и отново ще пътуваш към тях…
Никотинът от новозапалената ти цигара поддържа химерата от удоволствието, породено от настоящото ти уединение. Без него не можеш да отбележиш нито миговете щастие, нито часовете мъка… Знаеш, че не ти е нужен. Знаеш, че е само един гаден, освен това и миризлив навик.
Остави нощта да докосне кожата ти. Тази милувка е толкова нежна, като любовна. Не всмуквай отново катрана в дробовете си, а само леко и без страх разтвори туптящия мускул в гърдите си.
Твоето сърце докосвано ли е някога? Или поне скоро? Не го оставяй само на кръвообращението му. За да живее, на него не са му нужни единствено магистрали от вени и артерии, където циркулират всякакви Божии съставки. Истинската мистерия, която му влива жажда за жизненост, е чиста проба любовна плазма. Сърцето от първо ниво си мисли, че това е романтичното чувство между мъжа и жената. Преминавайки на второ ниво, то вижда, че това е и любовта към родители, семейство, деца. Но то расте и се усъвършенства, отивайки на третото стъпало – там открива ценностите на приятелството. А какво ли го очаква пред прага на Космическата всепоглъщаща любов…
Можеш ли гледайки Луната да се доближиш до тези двери? Докато си мислиш всички тези неща забелязваш, че откакто си седнал, тя се е преместила. Преди малко някакъв облак бе разперил филираните си краища в горния ѝ край, също като развят перчем. Едното ѝ око беше намигнало, а усмивката – малко кривната встрани. Когато е пълна, е някак хищна, крещяща. Обичам я като сърп – късче излъскан метал, закачен на тъмно перде със звездички, без примигващи червени светлини от преминаващи самолети, разбира се. Те развалят първичността на пейзажа. Еее, ама така не мога да мисля. Къде ми отиде вцепенението? Разсейвам се! Пълната с туристи машина лети към морето и минава точно над главата на главния ми герой. Още малко и ще му разбие челото. Къш! Тогава оркестърът трябва да свири „туш” и аз отново да застана в поза „партер”. Не искам, тъкмо придобих кураж. Осветлиха ме мъдравини. Докопаха се до обръснатото ми съзнание и някакви фуликулни зародиши току покараха. Толкова години се подлагах самостоятелно на мозъчна епилация… Връщам се и никой не може да ме спре!
Поглеждам към небето, към моята Луна, която ми се цъкли недоволно, защото запалих друга цигара… Сам самичък човек си разваля рахата… Току полети и вземе, че се оскубе и ощипе, та да се сгромоляса в пустошта на примитивните си инстинкти.
Притиснах фаса с яд в дъното на пепелника. Той или аз развалих магията….
