ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 21, 1991 г.
Вместо приватизация – ТРОХИ ОТ ПЕЧАЛБАТА
Твърде малко се говори и пише в България за приватизацията. Споменава се от време на време, настоява се, но с половин глас. За обикновения човек приватизацията е нещо голямо, страшно и почти неосъществимо събитие, някъде, там горе, да реши къде, кога и как ще става, а той, малкият човек, едва ли ще може да участвува или да влияе на този процес. Малкото публикации, които се появиха в големите ежедневници, много допринесоха за създаването на няколко мита, за няколко неверни представи за приватизацията. Първи мит: Приватизацията е бавен, много продължителен процес (20-30 години). Не е вярно, или поне наполовина е вярно. Самият факт, че в света твърде отскоро започнаха масираните процеси на приватизация (някъде след 1980-81г.) и че в основни линии този процес вече е приключил, говори красноречиво за това. Само че в различните държави скоростта е била различна. Една Великобритания и Франция можеха да си позволят лукса да приватизират по 5-10 големи предприятия годишно. Те нямаха толкова наложителни причини да бързат. Преди приватизацията те и без това имаха преобладаваща частна собственост, а държавната беше едва 10 процента. В други страни като Португалия, Испания и Турция приватизацията беше извършена с много по-ускорени темпове. При тях държавната собственост представлява повече от 50 процента и загубите в икономиката от това бяха застрашителни. В страните от бившия социалистически лагер и по-конкретно в България, условията са такива, че трябва да се действува още по-бързо. Според американските специалисти, разработили специално за България програма за приватизация, д-р Ричард Ран и Роналд Ъл, пред България няма друга алтернатива за изход от кризата освен бърза всеобхватна приватизация. При нас условията са екстремни и трябва да се действува с екстремни средства. Втори мит: Трябва да се приватизират само малки и рентабилни предприятия, за да не се получи отрицателен психологически ефект. Пак наполовина вярно. В световната практика са се наложили три подхода при избора на предприятия, подходящи за приватизация: . рентабилни предприятия . губещи предприятия, които след оздравителен период се изправят на крака и се превръщат в рентабилни, т.е. в първия тип . губещи или неперспективни предприятия. Всеки от тези три подхода се прилага според конкретния случай и условията. Щампа няма. Отново пример с Испания. Тя предпочете третия вариант и спечели. Спечели от това, че разтовари бюджета си от дотации или малки доходи. Спечелиха и тези губещи и неперспективни предприятия, които, попаднали на частни и предприемчиви стопани, бързо се преориентираха, оправиха се и започнаха да носят полезни за бюджета отчисления от печалбата. Трети мит: Трябва да се приватизират само малки предприятия. големите гиганти трябва да останат държавна собственост. Защо? За да продължим да ги издържаме? За да продължат да губят и да лежат на гърба на другите? Отново наполовина невярно. Ако се осъществи първата стъпка преди приватизацията, която всички световни специалисти препоръчват – ДЕСТРУКТУРИРАНЕТО – ето че големите гиганти изведнъж ще се превърнат в малки и средни предприятия, спрямо които за всеки конкретен случай ще могат да се приложат различните техники на приватизация и ето че „гигантът“ ще бъде приватизиран. Програмата за приватизация на Рачард Ран и Роналд Ъп също препоръчва като първа стъпка деструктурирането и раздробяването на големите предприятия да стане по „вертикала“, т.е. да разрушим онова, което нашата „мъдра комунистическа мисъл“ се стараеше да изгражда толкова години – всяко едно производство да обедини от най-първото стъпало до последното технологичния цикъл (леярен цех, металообработващ, монтажен, настройка, опаковка, транспорт, че и търговия). Ще си позволя да цитирам господата Ран и Ъп – „Опитът доказва, че значителните икономии в производството в големите предприятия не са чак толкова съществени, както някои смятат. Техническите предимства на по-големите мощности обикновено се стопяват поради недостатъци в мениджмънта, ниската степен на внедряване на новости, отслабване на конкурентния натиск. Раздробяването ще позволи по-лесното влизане на малките предприятия в бизнеса. те ще търсят по-тесни делови отношения и сами ще си създават предпоставките за оживяване на пазара.“ Примерът на Южна Корея недвусмислено доказва правотата на това твърдение. Малките новосъздадени южнокорейки фирмички се заеха отначало с най-леката, най-малко капиталоемка част – само монтаж на конкурентоспособни изделия, създадени другаде – в САЩ или Япония. И успяха. Малките предприятия са по-гъвкави, по-лесно намират своята „ниша“ в пазара. И след това, вече укрепнали, започват бързо да нарастват, да се уедряват. Големите предприятия, изградени по технологична вертикала, се управляват по метода на чисто административния силов натиск, от прословутия „удар с юмрук по масата“. И винаги като правило в част от технологичния цикъл има излишък от мощности и хора, а в друга част – недостиг. Излишните се издържат на гърба на другите. Малките предприятия се управляват единствено от икономическите закони на печалба и конкуренция. Ето защо големите предприятия би следвало да се раздробяват в началото колкото може на по-дребни звена – до самостоятелен цех, дори до самостоятелна група машини. В същата връзка е и въпросът с т.нар. „малка приватизация“. Приватизацията не бива да се дели на „малка“ и „голяма“. Тя трябва да бъде тотална. Е, ако делението е само поради недостатъчна готовност на правителството и законовата база – може да се приеме. Но не и по принцип. „Малката“ приватизация няма да реши икономическите ни проблеми и безработицата, защото тя ще бъде предимно в сферата на услугите. Големият икономически скок, спасението на България ще дойдее, когато се отприщи бентът на „голямата“ приватизация. Ние разполагаме с много големи промишлени мощности, много по-големи, примерно, отколкото съседна Гърция разполага. И когато тези мощности сменят своя собственик и попаднат в ръцете на едни истински стопани, които държат на своя интерес, и бъдат управлявани от предприемчиви, смели и свободни хора в условията на конкуренция, пазар и липса на монопол, тогава България ще тръгне с бързи темпове напред. Ние имаме всички шансове да изпреварим и Гърция, и Турция, за по-малко от 5-6 години и да заемем в нашия регион отново онова първенствуващо място, което сме имали преди години. Фалитът на едно предприятие никак не е страшен за самото предприятие. То печели от него. Защото си отива един некадърен собственик и управител и на негово място идват други, по-способни. Печели предприятието. печели и обществото, защото печелившото предприятие формира и по-големи данъци за държавата. Дълбоко погрешно и късогледо е становището на новия кмет на София г-н Каракачанов, който в интервю пред телевизията съобщи, че няма намерение да приватизира общински предприятия, тъй като те носели доходи на община София (доходи вероятно малки и мижави, щом се управляват от държавна или общинска администрация). добре би било г-н кметът на София да се вгледа в опита на проспериращите държави, да се поучи от кмета на Лондон или Ню Йорк например, които приватизираха почти цялата общинска дейност, включително и събирането на сметта. И вместо да получават трохи като печалба от едва кретащи предприятия, започнаха да получават под форма на данъци многократно по-големи суми от бързо проспериращите частни компании, заели се с общинските дейности и предприятия. И още една незаменима и неизчислима печалба – това, че на кметовете и общинските служители отпада задължението и грижата да крепят и тикат своите потъващи предприятия. Енергията им вече може изцяло да се насочва към това, за което са избрани.
Н.с.инж.Иван Б.ТЕНЕВ – председател на Комитета по приватизация на фирма „ДЗУ“ – Стара Загора
(Следва)
Вместо приватизация – ТРОХИ ОТ ПЕЧАЛБАТА
