ГЛАВА X
[ad id=“225664″]
За възкръсването и яйцата
От две седмици в семейство Дончеви беше особено спокойно. Не че Дончо беше станал послушен, просто баща му пак беше заминал за столицата и вкъщи нямаше кого да се ядосва. Затова Дончо калпазанстваше навън заедно с Деница. Времето беше чудесно и те всеки следобед излизаха и се веселяха за сметка на съседите. Цели два дена се забавляваха да натискат продължително всички звънци на входната врата, после се притаяваха като мишки, докато съседите надничаха по терасите и се ядосваха. На третия ден ги разкриха и се оплакаха на родителите им. След като си изтърпяха наказанията, събраха рекламните брошури от съседните блокове и застлаха с тях цялото фоайе и първия етаж на кооперацията. Получи се чудесен пъстър килим, от който чистачката сутринта едва не получи нервна криза. За да зарадват всички в квартала, Дончо и Деница скоро се прехвърлиха и в съседните блокове. Един мързелив следобед, когато хората се бяха прибрали в апартаментите и си почиваха, те минаха през всички входове на един блок, обраха оставените чехли и постелки пред вратите и ги струпаха на огромна купчина отвън. Стана много забавно, защото след един час хората започнаха да излизат навън, да сумтят сърдито и да ровят из купчината като къртици, за да си търсят нещата. В един друг блок, който беше най-висок в целия квартал, залепиха вратите на асансьора от първия до петия етаж. Ако не им беше свършило моментното лепило, сигурно щяха да залепят вратите на всичките дванадесет етажа.
[ad id=“263680″]
Изобщо цели две седмици им беше много весело, после изведнъж всички започнаха да говорят само за Великден. По телевизията постоянно показваха разни стари църкви, тъжни картини и Исус, в магазините се говореше само за яйца, бои и Исус, а всяка втора дума беше „чудо”. За Дончо в умирането и оживяването нямаше никакви чудеса и тайни.
– Слушай сега – обясняваше той на Деница, – ти гледала ли си Бъгс Бъни?
– Че кой не го е гледал?
– Ами то и с тоя… Исус е същото. Бъгс Бъни го убиват по три пъти във всяко филмче и пак си оживява. И с Том и Джери е така.
– Е, ама там е наужким – опита се да възрази Деница, но Дончо беше категоричен:
– То всичко по телевизията е наужким.
– Да, ама ние утре в градината ще боядисваме яйца. Аз ще си направя едно синичко и едно зелено.
– И нашите ще са такива, ама не е честно – каза Дончо.
– И кое не му е честното? – учуди се Деница.
– Ами на госпожата майката й като беше умряла, тя дойде на градина с черна рокля. И каза, че когато някой умре, хората си слагат черно, щото им е мъчно. А на Исус яйцата му ще са червени и зелени. Мисля, че на хората трябва да им е мъчно, нали е умрял?
[ad id=“236993″]
– На мен пък не ми е мъчно – оплези се Деница. – Аз моето ще си го боядисам синичко утре.
– Ние пък ще ги боядисваме по утре – ухили се Дончо и в очите му заблестяха звездички. – Страшна работа.
– Да – съгласи се вяло Деница, – наистина ще е страшно.
Цялата тази работа с умирането и оживяването, въпреки обясненията на Дончо, не й стана много ясна, затова вечерта тя накара майка си подробно да й разкаже всичко.
– Ами – започна майка й, докато бъркаше настървено тесто за някакви празнични сладки – Исус се родил, живял там известно време и после го разпънали на кръста. Като умрял, го погребали, и на третия ден той възкръснал. Това е.
– Ама като е умрял, на хората защо не им е мъчно? – упорстваше Денито.
– На кои хора бе, Деница?
– На всичките. Уж е умрял, а те само за ядене си мислят. Ей сега казаха по телевизията, че било празник и колко много пари трябвали за кошницата на празника.
[ad id=“236999″]
– Е, то е празник после, когато възкръсне – каза майка й.
– Добре де – не мирясваше Денито, – ами като е въз… каквото беше де, къде отишъл?
– Къде, къде! На небето отишъл, къде да отиде?
– Значи пак си е умрял, щото баба нали и тя е на небето, пък е умряла и не ще да въз…, да си оживее за празника.
– Оффф, Деницо, я да се махаш с тия въпроси, че си обърках рецептата заради тебе! Като пораснеш, ще разбереш. Тия работи не са за деца.
– Да, бе! – нацупи се Деница. – Оживяването не е за деца, бебетата не са за деца. Само големите да ядат яйца, пък за децата – нищо! Ни ти ща тъпавите курабии!
Въпросът с бебетата отдавна стоеше висящ. Веднъж момиченцето попита откъде идват бебетата, а майка й веднага каза, че щъркелите ги носят, като смяташе с това разговорът да приключи.
– Да, ама някои бебета се раждат в кореми – беше възразила Деница, с надеждата да изкопчи още информация, но тогава майка й заяви, че тези неща не са за деца и я отпрати да си събере играчките. Затова сега Денито сърдито сумтеше в стаята си и се ядосваше на големите.
[ad id=“237001″]
За разлика от нея Дончо беше доволен от великденската суматоха и не задаваше въпроси. Всъщност той рядко питаше майка си за каквото и да е. Обикновено сам си намираше отговорите и, да му се не види, почти винаги откриваше най-логичното обяснение. Затова сега предложи на майка си да боядисат и няколко черни яйца, обаче тя категорично отказа.
– Анди, какви щуротии ти се мътят в главата? – усмихна се мама Мили.
– А, никакви – успокои я Дончо. – Аз само питам дали може.
На следващия ден всички деца в градината боядисваха яйца. Цялата процедура мина почти без инциденти. Дончо само веднъж се опита да боядиса косата на една кукла, но госпожата го забеляза навреме и я измъкна от ръцете му. Но не можа да го спре да си натопи яйцето във всички купички с бои, затова накрая то имаше някакъв странен белезникаво-неопределим цвят и стоеше забито сред другите яйца също като трън в пета. После госпожата прибра купата в малката стаичка за учителки и лелки и всички деца легнаха да спят – много доволни от свършената работа, а и защото ги очакваше една хубава великденска ваканция
[ad id=“238430″]
Празниците си минаха както обикновено – хората преядоха и препиха, както правят на всички празници. Сутринта на Великден Деница счупи яйцето на баща си и така се зарадва, че започна да скача на коленете му. Но понеже вече беше големичка, татко й трудно я удържаше и при едно подскачане тя залитна назад и се насади като квачка точно в голямата купа с яйца. Естествено всички станаха на пита, от което майка й просто побесня. Но Денито си имаше едно бораче, което на обяд счупи в главата на Дончо, за да провери дали е достатъчно здрава.
– Мама понякога е голяма пискалница – разказваше тя. – Чудо голямо, че счупих яйцата. Ние в градината си имаме други и като отидем, пак ще се сборим.
– Пък ние може и да нямаме – каза Дончо и се закиска.
И наистина нямаха. Когато госпожата отиде да вземе купата, за да раздаде яйцата, тя остана толкова изненадана, че не можа даже и да извика. Вместо красивите сини, червени и зелени яйца в голямата купа, облещени като гарджета, се мъдреха осемнадесет чисто черни яйца. На всичко отгоре, щом децата понечиха все пак да ги чукнат, се омазаха целите – яйцата бяха сурови. Получи се един много мистериозен Великден. Страшна работа, както бе обещал Дончо. И както обикновено, никой не разбра как в последния ден Андон изчака всички да заспят, после се намъкна в учителската стаичка като пор и обра всички цветни яйца от купата. На тяхно място сложи черните, които по две, по три от няколко дена внимателно пренасяше в джобовете на якето си. И разбира се, че ще са сурови – кой ще ти се занимава да ги вари! Но поне бяха боядисани с хубав черен матов спрей. Червените, сините и зелените той скри под дюшеците на леглата, за да не могат да ги намерят и така да развалят цялата изненада. Е, все пак ги намериха… След една седмица, когато цялата детска градина така се размириса на развалени яйца, че се наложи всички деца да излязат във втора великденска ваканция.
„За чудо и приказ“, 2015
Ники Комедвенска
