В четвъртък Пентагонът се похвали, че срещу подземни тунели на „Ислямска държава” в Афганистан е била използвана 10-тонната „Майка на всички бомби” GBU-43. Това е най-мощното неядрено оръжие от американския арсенал, използвани в бойни условия.
Резултатите обаче не са чак толкова впечатляващи – ликвидираните от струващата 16 млн. долара бомба джихадисти са между 36 и 82, в зависимост от източника. Не е ясно и дали инфраструктурата е била напълно унищожена.
Една от причините за това е, че GBU-43 е разработена с цел разчистване на минирани полета и гористи райони, които след това да бъдат използвани за площадки за вертолети. Освен това, според експерти, подобно оръжие има предимно психологически ефект, защото то може да се пренася само от модифициран транспортен самолет МС-130 „Херкулес”, който трудно може да пробие по-сериозна ПВО на важен противников обект.
Руският държавен информационен портал „Спутник” не пропуска да отбележи, че „Майката на всички бомби” не е абсолютен шампион даже в американския арсенал. GBU-57A/B, наречена МОП (от „Средство за пробив с голям заряд”) „изчиства” бункери на до 60 метра под земята или пробива 19 метра бетон. Прави това с 14 000 килограма взрив и дистанционно насочване.
Първите доставки на GBU-57 са започнали през 2011 г., като МОП все още не е използван в реална ситуация.
Руската медия посочва, че Москва има на разположение още по-мощно неядрено оръжие – „Бащата на всички бомби”. Авиационната термобарична бомба с голяма мощност е по-лека, но унищожава всичко в радиус от 300 метра и нанася повреди на километри след детонация на облак от взривна смес, като освен това високата температура на горене буквално „изсмуква” кислорода. Тротиловият еквивалент на „Бащата” е 44 тона срещу 12 на „Майката”.
За разлика от нея, той все още не е направил бойния си дебют. Неговият проблем е сходен с този на американската бомба – до целта трябва да го пренесе самолет, който да пробие противовъздушната отбрана. В случая става дума за стратегическия бомбардировач Ту-160, но и той е напълно видим за радарите и трябва да лети на пределно ниска височина, за да не бъде бързо засечен и свален.
Артилерийските системи нямат подобен проблем, а и традиционно на тях се е падала задачата да сринат най-тежко укрепените точки на вражеска съпротива. Това обаче не означава, че този, който докара на бойното поле най-голямото оръдие, вече е спечелил битката.
По време на Студената война и от двете страни на Желязната завеса са разработвани самоходни установки, които могат да изпращат голямокалибрени снаряди на огромни разстояния. Целта – по врага да се стреля с миниатюрни ядрени заряди.
Руснаците се гордеят с 2С7 „Пион”. 203-милиметровото самоходно оръдие е част от арсенала на Червената армия от 1975 г. Освен ядрени, то може да изстрелва на 50 км разстояние и конвенционални 110-килограмови снаряди.
Както от „Спутник” отбелязват, обаче, този тип системи имат сериозни недостатъци – трудно се води прицелен огън при десетки километри отдалечение от целта, няма много подходящи полигони за поддържане на подготовката на разчетите и машината няма голям боекомплект. Освен това „Пион” се нуждае от добро противовъздушно прикритие.
Това не пречи на руските въоръжени сили и до днес да разполагат с около 300 самоходки от този модел. Въпреки всички конфликти, в които СССР и Русия са участвали през последните 40 години, „Пион” никога не е бил на бойното поле.
Руснаците имат в арсенала си и друго странно и все още недоказано в битка, но впечатляващо на хартия оръжие – ракетното торпедо „Шквал”, прието на въоръжение през 1977 г.
Първоначално е имало 150-килотонова ядрена бойна глава, но по-късно е разработен и конвенционален вариант със система за самонасочване. Движи се с близо 400 км/ч под водата… но трябва да бъде изстреляно на само 13 км. от целта.
Това е „ахилесовата пета” на „Шквал”, тъй като изстрелването на торпедото не минава незабелязано, а 13 км. приближение до вражески самолетоносач все още означава подводницата да е на практика сред корабите от ударната му група. Американските авионосци усилено се оборудват с нови базирани на подводни ракети системи за защита, които биха им дали шанс срещу „Шквал”.
Целта на всички тези оръжия (а и на всичките системи, чието съществуване към момента се пази в тайна) е не толкова да дават предимство на бойното поле, колкото да повдигат духа на своите и да намаляват устрема на врага. Подобно на ядрените бомби, те имат и друга функция – спомагат за взаимното сдържане на двете най-мощни армии в света. А това в днешните времена на хибридни войни, геополитически размествания и непредвидими лидери е твърде необходимо.
