Живял в Персия богат шах. Жена му починала и останала красивата им дъщеря, която била всичко за шаха – радост и утеха, надежда и опора. Нейно любимо занятие било да отглежда рози. В градината на шаха растели розови храсти от всички краища на света. Те изпълвали с аромат цялото пространство около дома и прогонвали тъгата на момичето, докато баща й воювал по бойните полета.
[ad id=“225664″]
Един ден, завръщайки се от победоносна война, той довел много пленници. Поискал да увековечи победата си и решил да построи джамия толкова висока, че от нейното минаре да се вижда цялата розова шир. Обещал на майстора, който се справи с грандиозното начинание за три дни, да го възнагради богато и да изпълни три негови желания. Не се ли справи обаче – да го накаже. Шахът бил суров човек и майсторите не смеели да се заловят с трудното дело. Само един българин – изкусен строител в родината си, склонил да опита своя късмет.
Започнал да изгражда темелите на джамията, но със всеки следващ камък, усещал че силите му го напускат, и в отчаянието си виждал призрака на смъртта. Все пак не се отпуснал – през първия ден издигнал стените толкова високо, че до него достигнал благоуханния аромат на розите. Вдъхнал дълбоко този мирис и той му дал неподозирана сила. Когато на втория ден видял девойката сред разцъфналите рози и чул песента й, вече не се съмнявал, че трябва да надвие умората си и да постои започнатото. На третия ден джамията била готова и от нейното минаре се виждала цялата прелест на розовата градина. Но момъкът търсел очите на девойката, която му вдъхнала сили. Те казвали повече от това, което можели да изрекат устните.
[ad id=“263680″]
Шахът останал доволен и попитал майстора, кои са трите му желания.
– Първото – рекъл твърдо чернокосият българин – е да освободиш моите пленени събратя.
– Да бъде! – отвърнал шахът и наредил тозчас да ги пуснат на свобода.
– Второто ми желание е да раздадеш толкова пари на сиромасите, колкото струва строителството на тази джамия.
– И това може – казал шахът. – Бил готов цялата хазна да изпразни, но да задоволи желанието на изкусния майстор.
– А третото ми желание – вече по-нерешително и със стеснение заявил момъкът – е да ми дадеш за невеста момичето, което съзрях между розовите храсти в градината.
– Това не! Само това не! – извикал шахът, защото тази девойка била единствената му обична дъщеря. – Хвърлете го в тъмница и го бийте, докато забрави това свое желание! – заповядал разгневеният баща.
Волята на шаха се изпълнявала безпрекословно. За всички подчинени тя била закон, но не и за дъщеря му. Не че била глезена или непокорна. Тя просто била влюбена – за първи път в живота си. Вечерта тя тайно се промъкнала в тъмницата, отворила портите й и заедно с любимия побягнала далеко, далеко, към слънчевата родина на избраника си. Пътят им минавал през пустиня – препятствие, което не било по силите на нежната девойка. Почувствала безсилието си, тя помолила своя любим да вземе розовия храст, който отнесла от градината си и да го занесе в своята страна. Напразно момъкът я молел да не го изоставя. Носел я на ръце, галел косите й, целувал ръцете й, но не могъл да я спаси от ледената целувка на смъртта. После плакал така искрено и жално, че розата се разлистила, за да прогони мъката, а нейните разцъфнали пъпки подканяли момъка да бърза и да я посади в своя роден край, като го превърне в розова градина.
[ad id=“236993″]
Така и станало. Между Стара планина и Средна гора момъкът засадил розата, а тя се ширнала из цялата долина. Нарекли я Розовата долина. Там и по цялата страна розата цъфтяла и със сладкото си благоухае прогонвала скръбта, а с красотата си радвала влюбените. Сутрин рано по цветчетата и листенцата на розата се търкулвали капчици роса. Не било роса, а били сълзите на двамата влюбени, които не могли да изживеят любовта си погалени от българското слънце и сред чудната хубост на розите.
Източник: bgnow.eu
