Писмо до Георги Марков
Здравей, приятелю!
Не мога дори да ти се извиня за всичко, което стана с теб. Само ми е тъжно, че твоите „Задочни репортажи за България“ ги чета с близо двадесет години закъснение.
Спомням си, някой бе казал, че добър писател е този, чиито съчинения те карат, след като ги прочетеш, веднага да му звъннеш по телефона. И понеже ми е невъзможно да ти звънна, аз ти пиша.
[ad id=“225664″]
Не мога да не те поздравя за всеки твой ред. Много се смях на колежката ти, която, седейки на задължителната „политпросвета“ в понеделник вечер, старателно е доплитала петата на вълнен чорап. Смях се и на съседа ти бай Кольо с частния бик. И на милиционерите, завардили храма „Св. Александър Невски“ през Великденската нощ.
Мисля си: как да не почувствуваш за приятел човек, който с такава лекота борави с думите и брилянтеният му изказ те разхожда по неотдавнашното всекидневие на България. Изведнъж се усещаш като в капан: хем на много от описаните в книгата неща си бил свидетел — като един от хилядите българи, хем не си ги видял, запомнил и прозрял.
[ad id=“263680″]
И сега, когато никой не би могъл „да ти звънне по телефона“, когато целият свят разбра какво ти струва едно безобидно убождане с чадър, ти се връщаш като бумеранг, ти ВЪЗКРЪСВАШ, за да убодеш сърцата ни. Сърцата на всички българи: и на тези, които ти помогнаха да израстеш, и на тези, които те прокудиха, и на приятелите ти от различен калибър, и на такива като мен, които не са имали честта да те познават „на живо“.
Кой забрани да не достигнат до нас прозорливите ти лирични предупреждения за събития, на които днес сме свидетели? Утехата ни е, че тази „забрана“ те направи ЕДИНСТВЕН. С „чувството на непоносимост“ обясняваш решението ти да емигрираш. И да се завърнеш „задочно“ при нас. Колко ли хора „задочно“ са те обичали и „задочно“ са искали да ти пишат, нямайки сила да поемат кръста, който ти пое. . .
[ad id=“236993″]
Твърде нужен и полезен щеше да бъдеш сега, гледайки безизходицата, в която се намира нацията ни.
Стигна се и до палежи, и до грабежи. Но не се знае кой ги върши. Виновни няма. Засега са виновни само мирогледите. И тук-таме някой юноша, който си е откраднал кафе, уиски и прах за пране от Партийния дом. Нали знаеш за големия пожар? Никой вече не говори за твоя „приятел“ Т. Ж. Откакто се разбра, че кръвното му е добре, оттогава започна поредният застой. Този път — в Парламента. Доскорошният вожд се окопити и взе да пише писма до Великото народно събрание. Оттам пък му отговарят чрез телевизията — за по-демократично. И като започнаха едни дебати по процедурни въпроси, едни питания. . . Като се загрижиха как да не го обидят, ако се яви в Парламента. . .
[ad id=“236999″]
Някои целяха да му подпалят чергата, а се запали Домът с петолъчката. Около Дома — пустош. Празни магазини и псуващи хора. И понеже не помним предишната купонна система, сега ни я припомниха — под списък. Иначе оптимизмът не напуска някои членове от новосъздадената стара партия. Нищо че няма бензин. Все още има лихвоточки. И безлихвени бордера за автомобили. И спестовни книжки без покритие. . И срам за живите.
Анго Боянов, Век21, 19.09.1990 г.
