„Разказ“
Тази нощ в кабинета на Мидхат паша светлината не загасна. Ранните слънчеви лъчи огряваха вече високите дървета на Левент табия, когато наведеният над масата мъж, отмести настрана изработената майсторски рисунка на нова, бяла представителна и висока сграда и загаси, поставената върху бронзовата поставка, голяма лампа.
[ad id=“225664″]
Пашата не беше спал през цялата нощ и очите му бяха уморени и зачервени. Стана бавно от стола, отиде до прозореца, отметна тънкото перде, разтвори широко крилата му и ободрен от чистия, свеж, хладен въздух се наведе напред и погледна към ръзлистените цъфнали дървета, изпъстрената с красиви цветя градина и малката къщица в дъното на двора. Очиите му се напълниха с влага.
Силен човек беше Мидхат паша. Средно висок, добре сложен, с тънки черти, прошарена коса, умен, строг поглед, истински родов аристократ на Отоманската Империя. Пашата се обърна, приближи се до масата, взе цигарлъка си, запали го, всмука дълбоко тютюневия дим и приседна на дивана. Облегна глава и притвори очи. Лицето му се отпусна, някаква болка плъзна по него и то стана по-старо и по-тъмно.
[ad id=“263680″]
–––––––
През есента кадъната, която се грижеше за домакинството, се поболя и замина за родния си край. Препоръча за своя заместница, млечната си сестра, българка, добра, честна и спокойна жена, вдовица, преживяла тежки дни, загубила в мора мъж и две деца и сега имаше само дъщеря, младо момиче.
Мидхат паша беше в Стамбул, когато жените дошли и се настанили в малката, изоставена къщица, която жената беше почистила, постегнала и варосала. Голям беше домът на пашата, но така беше решила за себе си тя. В първия ден, след завръщането си, когато пашата вкуси от обяда, разбра, че друга, по-изкусна ръка го беше сготвила и похвали помощника си за добрия избор. Но се очуди, че жената е българка, беше свикнал раята да прислужва и знаеше, че е по-работна, по-изпълнителна от правоверните, но и вече беше разбрал, че раята се и променя, започва да поумнява и да надига глава.
[ad id=“236993″]
Много грижи имаше Мидхат паша. Много беше живял и много беше видял. Живял беше и в Стамбул и в Анадола и в Европа, син на знатни и много заможни родители, обучаван от най-добрите учители, получил големи познания и култура, беше получавал всичко, което поиска, пътувал беше много и беше видял много неща и хора, и много жени от хубави, по-хубави беше имал, господарувал беше и още господаруваше.
Мислите на пашата се върнаха в най-ранната му младост, към първата жена, която беше залюбил, млада, прекрасна черкезка, която току що бяха довели в харема на чичо му. Видя я случайно, срещна погледа на искрящите й черни очи и нещо го прободе в сърцето. Никога не можа да я приближи и заговори. Строги бяха законите на харема.
[ad id=“236999″]
Няколко дни след завръщането му от Стамбул, чист и сладък глас го събуди. В началото той отвори очи ядосано, че някой пречи на съня му, но после се заслуша в песента, стана, отиде до прозореца и чу приглушения глас на жената да казва на някого да не пее, че ще събуди господаря. Песента изведнъж секна, и пашата видя жената да бърза към кухните. Посегна да притвори прозореца, когато на вратата на къщицата се показа момиче, високо и стройно, с дълги, тъмни коси. Виодаше момичето в гръб, тънкото му кръсче, дългите бели нозе, голите до раменете красиви ръце. Изведнъж момичето се обърна, беше на не повече от 16-17 години, засмя се, красивото, нежно лице, големите, черни очи засияха на слънчевите лъчи. То протегна ръце и се завъртя грациозно на пръстите на босите си нозе. Под тънката, бяла, прозрачна риза се очертаха остри, твърди, момински гърди. Момичето пусна ръце и се обърна към дома на пашата, очите му срещнаха възхитения поглед на мъжа, то нададе тих вик, сложи ръце на пазвата си и бързо влезе през вратата.
[ad id=“237001″]
Мидхат паша срещна погледа на момичето за миг, но тръпката, която почувства в гърдите си, взе дъха му. „Алах- прошепнаха устните му-Алах, каква красота!“ Сякаш видя пред себе си черкезката от младостта си. Това момиче, с тия очи, приличаше поразително на нея. Не, беше по-младо и по-хубаво! Той притвори прозореца, легна и се опита да заспи. Очите на момичето бяха проникнали дълбоко в сърцето му и то не искаше да се успокои. Стана, запали цигарлъка и поиска кафе. Пиеше кафето, пушеше и се опитваше да угаси огъня в душата си. Когато сутринта слугата започна да го облича, не се стърпя и попита, с кого живее новата прислужница, българката.
Слугата, свикнал с мълчанието на господаря, най-вече в ранна сутрин, изненадано и смутено, започна да обяснява коя и от къде е българката, че живее, с единствения си близък човек, дъщеря си, младо, кротко, работно, като майка си момиче.
[ad id=“238430″]
Пашата поклати глава, прекъсна го и нареди да изведат жребеца му.
Дълго язди тоя ден Мидхат паша, обиколи чифлишките земи, отби се при стари приятели, бавно и замислено язди по брега на голямата река. Мислите му се рееха и далече и близко. Прибра се привечер и погледна към малкото стъкло на къщицата, тъмно, но отворено. Някакво странно чувство го беше обвзело, безпокойство, страх, че момичето вече не е там, че няма да го види повече.
Сутринта същият сладък глас събуди пашата. Отново се чу и другия и песента секна. Вечерта, когато жената поднасяше десерта, Мидхат паша се обърна към нея:
– Май славей е кацнал в градината?
Жената потрепери с ръце, но вдигна очи и погледна пашата.
– Прощавай, господарю, дъщеря ми е още малка и непослушна!
Пашата махна с ръка и кимна успокоително:
– Кажи й, че може да пее! Такъв глас и е дал Алах! Нека пее и радва хората!
[ad id=“236993″]
От тая вечер често се чуваха през деня песните и смеха на момичето. Отваряше пашата прозореца и поглеждаше навън, но рядко можеше да зърне тънката моминска снага и дългите коси, сякаш момичето усещаше погледа му и боязливо се скриваше между дърветата и цветята.
По Байрама жената имаше много работа и момичето й помагаше. Тогава Мидхат паша го срещаше понякога по коридорите да притичва, със сведени очи, прибрадено с голяма бяла кърпа. Срещнеха ли се погледите им, той веднага се прибираше в кабинета си и чакаше сърцето му да се успокои. Много жени беше имал пашата и всяка една можеше да има. Да протегне ръка и момичето ще е негово, но скъпия спомен от младостта, хубавото чувство към момичето, и тревожно и сладко, трепета, който пораждаха в него чистата й младост и красота, гласът й…и мъдростта на побелелите коси, го спираха. „А може би и късната, силна обич към тая млада, доверчива душа, наивна и прекрасна“ – си мислеше в късните и много ранни часове пашата. С такава обич, при такова момиче, само със същата обич и в неговото сърце, може да бъде! И разбираше, че сам той дълбоко в себе си иска да го запази непокътнато и ненаранено. И почит и добрина то изпълваха.
[ad id=“236999″]
В последната нощ от байрама имаше до късно гости. Мидхат паша се почувства уморен от шума и приказките, чувстваше главата си замаяна от дима и излезе вън в градината. В сянката между две дървета видя момичето, унесено, с напрегнато лице да гледа към прозореца на стаята му и към хората вътре. „Като малко дете“ си помисли пашата и се усмихна. Приближи се тихо откъм гърба на момичето и постави нежно ръце на косите му. То сякаш се събуди от сън, обърна се и извика. Беше излязло по тънката си нощна риза, белите рамене и ръце се открояваха на идващата светлина, гърдите задъхано се надигаха високо, очите големи, тъмни и уплашени, се изпълниха със сълзи.
Мъжът почувства скрития огън да изгаря цялото му тяло, протегна ръце и сграбчи момичето. То изви тънка снага, опъна назад слабичките си рамене, устните му се разтвориха и тих глас проплака:
[ad id=“237001″]
– Пусни ме, господарю, пусни ме, на колене, те моля, пусни ме, не ме погубвай!
Момичето се отпусна на колене в краката на мъжа, но той дошъл на себе си, прехапал устни до кръв, го изправи, отблъсна го нежно от себе си и пошепна твърдо:
– Върви се! Бързо!
Момичето потръпна, пробяга край него, спря се, върна се, наведе се, целуна отпуснатите ръце на мъжа и изчезна зад дърветата.
Дълго стоя и гледа Мидхат паша след него. Беше мечтал в най-скритите гънки на душата си да го прегърне, да го целуне, да го вземе на ръце и отнесе в покоите си, да го има завинаги там…
Много беше живял и много беше изпитал през дългите години. Те го бяха направили търпелив и мъдър. Знаеше той, че любов на сила не става, че бързината и насилието погубват крехкостта и доверието, а не искаше сърцето му, любящо и измъчено, да мъчи любимата. Ако можеше да спечели любовта й, нямаше да има по-щастлив човек от него, ако ли не, щеше да направи всичко за щастието й.
[ad id=“238430″]
На другата сутрин Мидхат паша замина, върна се след седмица, пътуваше много и рядко се задържаше в къщи. Голям беше вилаета, с дни го обикаляше. И работа имаше и грижи. Времената бяха неспокойни, неспокойна беше и душата му. Извикаха го в Стамбул. Важни дела и там го задържаха и се върна, когато листата започнаха да жълтеят. Беше пътувал дълго и уморително, заспа бързо, спа дълбоко, но рано сутринта се събуди и изчака в градината да звънне смехът на момичето и песента й. Не се чу ни песен, ни глас. Пашата се повъртя в леглото, неспокоен стана и поиска кафе. Донесе го слугата му и без да вдигне очи го постави на масата.
– Какво става тук? – попита рязко пашата и тогава забеляза отслабнолото, потъмняло лице на слугата си.
– Лошо, господарю лошо….
– Говори!
– От месец лоша болест дойде, господарю, през реката. Много добри хора набързо отнесе.
Лошо предчувствие преряза пашата и той погледна към прозореца.
– И момичето – сведе тъжно глава слугата – песнопойката, от седмица се мъчи горкото.
[ad id=“236993″]
След минути Мидхат паша беше в къщицата. В малка, белосана стая, на одър до прозорчето, се беше надвесила жената и мокреше с вода пропуканите от треската устни на момичето. Мъжът се наведе и видя неговата черноока, нежна, обична мечта, отпусната, с бледо, призрачно лице, косите разпилени, сламено-жълтите пръсти на ръцете впити едни в други. „Защо Алах беше посегнал на това дете“ – изохка той. Клепачите на момичето се отвориха бавно, за миг угасналият поглед се оживи, устните пошепнаха нещо и момичето се унесе пак…
Веднага беше повикан личния лекар на пашата, дойдоха и други лекари и хекими, до вечерта докараха виден доктор от Букурещ, но беше късно. На другата сутрин вместо чистия глас на момичето, се чу да бие клепалото, тихо и тъжно.
Много хора отнесе болестта, много черни кърпи вързаха жените.
Бедни бяха хората, бедни и изоставени, нямаше кой да се погрижи да тях, да им помогне в болест и страдание.
[ad id=“236999″]
Тежка беше мъката на Мидхат паша, загубил нещо много скъпо, дошло късно в живота му да го радва, а той не можа да го опази. Нещо, което нямаше, но което му даваше спокойствие, сили за живот и работа, правеше го по-добър и състрадателен, по-справедлив и разумен.
Навръщане от гробища Мидхат паша настигаше и отминаваше много почернени жени и брадясали, свъсени мъже. Всеки беше оставил по някой свой скъп човек и се прибираше с мъката си завинаги.
Не му се прибираше, не искаше да вижда никого, искаше да бъде сам и затова отмина портите си и тръгна по брега на голямата река. Вървеше бавно, спираше, поглеждаше към града, с мъка в очите, към тъмните води, бързащи надолу и пак тръгваше, с приведена глава. Изведнъж почувства, че нещо кара погледа му да се вдигне и видя пред себе си момичето, усмихнато, с разпуснати коси, с протегнати към него ръце. То се приближи и го погледна с още по-черни и пламтящи очи, които искаха да говорят… Спря пашата, сложи ръка на сърцето си, огледа мястото и отмина.
На сутринта повика помощниците си и специалисти и нареди на мястото веднага да се изгради болница, голяма болница, за турци и българи, за свои и чужденци, за малки и големи, за бедни и богати, болница, в която да се помага на хората и да се дава живот!
Русе, юни, 2003 г., автор д-р Фани Нешева – Ганчева
