ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 38, 1991 г.
Роналд Маккинън, професор по икономика, съветва
ДА СЕ ЛИБЕРАЛИЗИРА, НО ПОСТЕПЕННО
Да се осигури финансов контрол и да се стабилизира равнището на цените на теория е доста просто както в капиталистическата икономика, така и в социалистическото планово стопанство. Постоянните финансови затруднения на бившите социалистически икономики от Азия и от Източна Европа, тръгнали по пътя на реформата, за съжаление показват трудностите на прехода. Независимо дали се декларира или прикрива, инфлацията придружава и намалява шансовете за успех на опитите за децентрализация на процеса на вземане на решения. За да предотвратят икономическия хаос, дори – реформаторски настроените правителства се изкушават да се намесят наново в живота на предприятията, като завземат финансовите им активи, възстановят контрола над цените или се заемат с ориентирането на продукцията им чрез „държавните укази“. – Как се съчетават валутната и данъчната политика с централното планиране в една чисто социалистическа икономика? – Защо механизмът за запазване на финансовия контрол рухва в инфлацията в началото на процеса на децентрализация, когато централното планиране започва да отслабва? – По какъв начин трябва да се променят националните валутни и данъчни институции по време на по-смело насочен към пазарната икономика преход, при който цените ще останат стабилни? За да отговорим на първия въпрос, трябва да припомним, че „класическата“ икономика от сталинско-социалистически тип се различава от капиталистическата икономика по две основни неща. Първо, системата на облагане е скрита. Правителството държи индустриалната и селскостопанската собственост и прибира излишъците от предприятията (и индиректно от семействата) без истински, официални и кодифицирани закони за данъците. Всъщност не е необходим нито един закон за данък върху доходите на индивида, ако тези доходи се подлагат на удръжки още в предприятията. По същия начин не е нужно да се установява система за непреки вноски (данъци върху оборота), ако съществуващата от по-рано система за контрол над потребителските цени ги поддържа на произволно високо равнище, по-точно що се отнася до луксозните стоки, тютюна, алкохола и автомобилите. Така също прекият данък върху печалбата или оборота на предприятията няма смисъл, при положение, че държавата продължава автоматично да си присвоява остатъчната печалба и да контролира цените на всички продавани стоки. Второ, старата валутна система и начинът на кредитиране на предприятията бяха предимно пасивни както по отношение на заемите, така и по отношение на вноските в балансовия отчет на държавната банка. Що се отнася до заемите, предприятията не се ограничаваха нито от лихвените проценти (поддържани на много ниско равнище), нито от определянето на кредитни линии. Що се отнася до депозитите, търсенето на пари от предприятията бе неопределено и правителството блокираше повече или по-малко инкасото. Следователно предприятията се стремяха и все още се стремят да харчат, за да избегнат натрупването на почти замразени средства, които после се присвояват от държавата. За да отговорим на втория въпрос, трябва да подчертаем, че финансовият контрол се прекъсва по време на прехода, докато постепенно се установи либерализацията. Отслабването на системата за централизирано планиране води до прехвърляне на правото за вземане на решения и правото на собственост на самите предприятия (които са държавни), дори на кооперативния сектор и може би на новосъздадения частен сектор. През преходния период контролът над цените може да бъде или да не бъде премахнат. но изоставяйки контрола си над държавната собственост, правителството се лишава от данъчната си основа! Поради скрития характер на старата данъчна система не съществува административен начин за изземане приходите на предприятията, които вече не се контролират от правителството. Така че предприятията вече не могат да се използват като средство за непряко облагане на семействата и като пряк източник на приходи. Докато либерализацията продължава, приходите на правителството рязко намаляват, както показват опитите, направени от Китай, СССР, източноевропейските и азиатските икономики. Бюджетните дефицити не могат да се финансират чрез емисии на съкровищни бонове, предназначени за широката публика, тъй като лихвените проценти навсякъде са определени на равнища, по-ниски от тези на свободния пазар. Следователно социалистическите правителства, които се впускат в процес на либерализация, обикновено покриват загубите си чрез заеми от банковата система (държавата). така се увеличават ликвидните резерви на семействата и почти блокираните депозити на предприятията. При положение, че дори реформаторски настроените правителства не са особено склонни да премахнат контрола над цените в момент на повсеместното им показване, инфлационният натиск се задържа, спирайки развитието на ефикасни пазарни механизми. Бюджетните дефицити не са единствено виновни за инфлационния процес. И инфлацията не е единствената причина за лошото функциониране на пазарите в момент, когато се разгражда апаратът на централизирано планиране. Пасивността на финансовите системи допринася за задълбочаването на тези два проблема. Първо, изпитващите затруднения предприятия продължават да вземат заеми от държавната банка и по този начин усложняват загубата на контрол над предлагането на пари. Второ, липсата на привлекателни валутни активи (ликвидност, срочни депозити с положителни реални лихвени проценти) принуждава предприятията да трупат стоки, оборудване и твърда валута. така че децентрализираните предприятия ще поддържат излишъци от всякакъв вид като заместители на валутните резерви. Следователно анемичната производителност на физическия капитал в социалистическите икономики отразява едновременно липсата на привлекателни парични активи, достъпни за всички предприятия, и изопачения кредитен поток, предназначен за губещите предприятия. Тези два аспекта характеризират това, което наричам пасивна валутна система. Положението, в което се намира едно реформаторски настроено социалистическо правителство от гледна точка на данъците, е относително несигурно. Възможността му да събира данъци върху печалбата в частния сектор е прекалено малка, за да може да си позволи да се откаже в значителна степен от правата си върху производствените активи. Установяването на система за събиране на преки данъци върху доходите на индивидите и на предприятията и на непреки данъци за потребителите и производителите е необходимо условие, за да се децентрализира (приватизира) успешно управлението на предприятията и да се изостави контролът над цените. Но за да внедри тази система в една преходна социалистическа икономика, е необходимо време. Следователно всеки опит за светкавична приватизация чрез масивно разпродаване на акции на големите държавни предприятия или на добивните промишлености може да се окаже погрешен. Разграждането на големите индустриални единици при всяко положение не е най-доброто решение, макар че правителствата могат да бъдат подтикнати бързо да либерализират дребната промишленост и земеделието. капиталистическите икономики са се развили постепенно на базата на малки предприятия и това им е позволило да направят подбор между ефикасните предприемачи и останалите. Ще изминат години, преди местните предприемачи, доказали способностите си, да натрупат достатъчен капитал, за да купят притежаваните от държавата промишлени активи. Вероятно е нуждите на правителството и на държавните предприятия от банков кредит да останат големи през преходния период. Средствата, които банките отделят за заеми, ще бъдат замразени за финансовите нужди на държавния сектор. Ако инфлацията остане под контрол, възможностите за създаването на отворени пазари в областта на банковия кредит също ще останат ограничени в непосредствено бъдеще. Освен това много предприятия имат дългове към държавната банка, които не могат да върнат. Тези съмнителни кредити ще трябва да се рекапитализират чрез масивни преобразувания в балансовите отчети на предприятията и на банките. Така че би било погрешно държавната банка да се раздроби прекалено рано на независима централна банка и на търговски банки с предполагаема печалба. Все пак би могло да се отпусне парична помощ за установяването на пазарна икономика, така че постепенно да се премахне контролът над цените и над количествата на повечето пазари, без да се получи инфлационен взрив. Приоритетните ориентации на банковата реформа трябва да се отнасят до депозитите и плащанията, а не до кредитите, пир подобряване на системата за компенсация на чековете и по-голяма гаранция за ликвидните кредити на предприятията. Семействата и либерализираните предприятия ще открият каква е истинската цена на капитала при вземането на решения за инвестициите и производството, дори и достъпът им до банков кредит да остане строго ограничен. Ще започнат да се развиват небанковите институции на капиталовия пазар – кооперативен кредит, търговски кредит. Все пак в либерализираните сектори самофинансирането чрез налични резерви ще остане за известно време основен начин за натрупване на капитал. Като вземем всичко предвид, съществува опасение, че финансовият контрол може лесно да се изплъзне на властите, ако реформаторите наложат прекалено бързо свободен пазар на банковия кредит, раздробяване на правото на собственост и западните индустриални практики, които не са подходящи за преходна икономика.
Роналд Маккинън, професор по икономика, съветва ДА СЕ ЛИБЕРАЛИЗИРА, НО ПОСТЕПЕННО
