Когато рухва глиненият колос
През 1945 г. неколцина професори от Юридическия факултет вмъкваха в частни разговори с групи студенти следното известие: в Техеран, Ялта и Потсдам западните съюзници са отдали източноевропейските страни на СССР за 40 години. За 40 години тези страни свободно да бъдат доени и стригани и това да представлява част от общото заплащане на СССР за жертвите, дадени през войната от страна на съветските народи.
Сега вече разбираме, защо представителите на западните съюзници доста вяло отправяха бележки към съветските окупационни власти по повод изстъпленията на комунистите по време на изборите през 1946 г., също така защо при обсъждането и екзекуцията на Никола Петков проявиха само смирени въздишки. Беше им по-важен гъвкавият Геме Димитров и го изтеглиха „на сухо“.
Арендата от 40 години бе за западните съюзници куршум с три заека: да се разплатят, както казахме, честно и почтено със СССР; второ — източноевропейските страни да видят, почувствуват и престрадат комунизма и така да се изцерят от него во век и веков; трето — понеже руснаците не умеят да управляват и ще забъркват само парливи каши, ето че за 40 години тези, които ни отдадоха в робство, изведнъж се явяват за освободители и ние отново попадаме в чужди мрежи, вече така омаломощени, та току се гмурваме накъдето и да ни кажат „гуци-гуци“ или „кът-кът“.
1985 г. беше краят на срока! И малцина се досещаха защо в Кремъл току започнаха стрелби и дали те засягаха само Андропов, Черненко и Брежнев или засегнатите кръгове бяха достатъчно широки, та най-сетне Горбачов хукна към Лондон, за да дири за себе си международна подкрепа.
Афганистан позволи на Брежнев да забави с 5 години „сдаването на кокардата“. Тези 5 години бяха прекарани от Запада със скрит или нескрит гняв и накрая глиненият колос рухна!
Ако в 1945 г. младите студенти бяха запознати със срока на арендата от 40 години, българските комунисти от първия ешелон непременно са знаели за този срок в най-тънки подробности. За четиридесетте години обаче комунистите вярваха, че ще векуват, че „братската“ съветска страна наистина е непобедима. И когато стана ясно, че няма мърдане това бе мигът, от който плъховете започнаха да се гласят за напускане на кораба и започнаха да грабят като най-пладнешки разбойници. Да повторим – грабежите на първоешелонните комунисти започнаха от 1985 г. и дори бегъл контрол нод тогавашните банкови операции ще покаже това. 1985 г. е същевременно митът, в който първоешалонните комунисти бяха вече готови да предават и предадат редовните си членове – работата е големците да си увардят кожите, владенията, парите.
Докато всички други комунистически сателити разсъдиха по-трезво — „щом ще се пада нека паднем галантно“, румънските и нашите комунисти се запънаха. Те имат своето основание —не се знае какво стана в Малта. Каквато ти Ялта, такава ти и Малта!
Нашите комунисти като че ля са с един лакът пред румънските комунисти — помага им нашата съглашателска опозиция! Щом като Дертлиев и Дренчев — макар под сурдинка — благословиха съглашателството, работата на комунистите засега е пак добре опечена.
Българският народ бе измамен от своята велеречива опозицня! Народът сега е разколебан, смутен, готов да изпадне в летаргия! Ще се разчита отново на студенти и на „мокър от дъжд се не бои“. Трябва да се преориентираме към блока на дясната опозиция! ! Интелектът и достойнството ще се търсят там, доверието там, редът и надеждата там!
Дори да приемем, че битките на опозицията по митинги и покрай избирателните урни не са били заплашени от досиетата на Държавна сигурност, че всичко мина чисто духом и телом, оказа се, че опозицията не изтъкна лидер, водач, силен парламентарен мъж, от когото да си запомнил нещо в думи, дела и програма. Най-много се запомни, че никои две крила не постигнаха компромис, обединение, сигурни възможности за победа! Всичкото е дребна провинциална история!
Така, братя българи, тежко и горко, силно и трайно трябва да се размислим за нашето бъдеще. Видяхме какво ни донесе комунистическата народна-безродна република, видяхме как се гънат в безсилие републиканците герои. Търпим унижение след унижение отвътре и отвън! Няма ли тоя юнак балкански да отърси снага и още при първото гласуване да измете измет и плява. Трябва ни личност, а в парламента се дига само шумотевица. На сцената излизат все смешни герои! Всички се правят на глухонеми, сякаш ние досега не сме били
част от Европа, сякаш Търновската конституция не е европейска… Старата опитомена Европа говори за обща монета, за дигане на граници, за свободно движение! Да мислим, братя българи, добре да мислим!
Йордан Вълчев, вестник Ден, 1991г.
