ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 39, 1991 г.
УЧИЛИЩЕТО, УЧИТЕЛИТЕ
Какво ли не е минавало през родното училище за последните десетилетия? Като се почне от цялостното безкритично копиране на съветското училище с четирите срока, с петобалната система за оценяване, със задължителните урочни планове, завучите, наклоненото писане, виолетовото мастило, с промяната в датите за започване и завършване на учебната година – та чак до медуучилищните учебни центрове, където уж се придобива производствена специалност! През цялото това време една концепция се смяна с друга, това, което веднъж утвърждавахме, след година-две отхвърляхме и като програмно съдържание, и като учебни планове, и като представа за предназначението и задачата на средното образование. съдържателните характеристики на обучението: хуманизъм, родолюбие, обществена и лична отговорност, високи, трайни и перспективни знания – бяха заменени с лозунги: „Училището – близо до живота“, с впечатляващи определения: „Единно средно политехническо…“. Липсата на основна посока, на ориентация, люшкане, неяснота и конюнктурност на педагогическите внушения – това представляваше средното образование и движението му уж напред. Подобни явления то не беше виждало за век и половина от съществуването си. Училището ни всякога е изпитвало необходимост от авторитетни, обществено признати учители и наставници на младежта. В България учителството никога не е стояло на най-високото стъпало на общественото признание (Спомнете си „Автобиография“ на дядо Славейков), макар че, според някои, историята на тази страна е написана от учители. Малкият социален кредит, който имахме, съвсем намаля в последните години. Случайно или преднамерено, българското училище беше лишено от способни млади хора, които с отговорност, самостоятелност и дори с риск могат да решават възникналите в образователния процес проблеми. След пет години, прекарани в училище, младият човек се обезличаваше поради конфекционираната мисловност в нашата просвета. Вместо състави от изявени личности, учителските колегии се превръщаха в колективи от „педагогически работници“ (само занятието „работник“ беше единствено признато за достойно, като че ли духовната дейност не е работа, та всички бяха работници: здравни, научни, просветни, хигиенни и т.н.). От родителите си човекът най-напред черпи жизнен опит, от учителите – най-напред опознава света с безкрайното му разнообразие, пъстрота и дълбочина. Затова помним учителите си не само със знанията, които са ни дали, но и с маниерите на преподаване, с личностното им присъствие и индивидуалитет. Учителите на моето поколение владееха много повече от нас тайните на убедителното, силно обучение и възпитание и макар и тогава да имаше между тях посредствени, в мнозинството си те учеха и възпитаваха авторитетно и убедително. Спомням си например академичната задълбоченост в уроците по българска история на г-н Райков, който не признаваше никакви учебници, защото стоеше много по-високо от авторите им. Все още чувам гръмливия глас и тънко намерените паузи, когато тишината в класната стая се сгъстяваше повече в часовете по биология, преподавана ни от г-н Попов; още зная думите по немски език, на който ме е учил г-н Начев; от по-възрастния си колега г-н Койчо Славов се учих на точност, защото влизаше и излизаше от часовете с европейска прецизност. Преди години, разказваше покойният Иван Симеонов, директорът на Търговската гимназия в Свищов го върнал да смени голфа и винтягата, с които дошъл с учениците направо в училище от екскурзия, за да бъде облечен както трябва. (А като си помисля как сега някои колеги влизат в часовете!) Учителите на моята младост бяха личности, освободени от опека, принуда и зависимост, на каквито бяхме подложени ние заради прочутата успеваемост. Те бяха убедени, че най-същественото и важното от присъствието на ученика в училище трябва да бъде съзнателното усвояване на знанията и в това отношение бяха настойчиви, взискателни и безкопромисни и си пишеха оценките, без да се съобразяват с различни извъндидактически аргументи. Ако личностното присъствие и авторитет имат някакво обективно, видимо проявление, мисля най-добре би било то да се свърже с трудолюбието и като обикновен човешки пример, и като възпитателен фактор. За мене трудолюбието беше характерна черта на моя учител и дългогодишен колега г-н Иван Маджаров. Половин век той работи неуморно за издигане на музикалната култура на учениците и гражданите на Стара Загора. Той откри Николай Ножаров, Николай Стоилов, даде път на Анна Томова-Синтова. И макар всички да признават делото му, не стана нито „заслужил“, нито „народен“, нито дори орден „Кирил и Методий“ получи. В училище той идваше сутрин преди занятия, за да репетира духовата музика, оставаше след часовете на обяд, за да работи с училищния хор. Не правеше сметка на труда си, нито гледаше часовника колко продължават репетициите, а работеше ежедневно и всеотдайно с години. В учителския съвет в негово лице учениците имаха най-заклетия си и ревностен защитник, макар че му изпъваха нервите и понякога за смях определяше като „изгубени Станки“, когато белкантото трудно се отдаваше. За нашата професия е писано и говорено много. Няма професия с толкова широк социален контакт, затова е голяма и обществената, и личната отговорност на учителя. Ето защо в нея трябва да влизат най-добрите, в техни ръце е бъдещето на нацията, а не както досега случайно попадналите да определят облика й. Тогава учителят ще бъде учител, а не педагогически работник – чиновник. Някогашното училище Марин Дринов създаде, като анализира и внесе в него всичко хубаво, което видя в Европа. И в бъдеще обучението трябва да се ориентира към най-добрите и модерни образователни технологии. То трябва да бъде широко профилирано, като трите му или четирите профила се ангажират с най-съвременно учебно съдържание. При условия, когато данните в науките се менят през четири-пет години и информационният поток е лавинообразен, би било наивно да се мисли, че усвоените от учениците знания са окончателни. Учебният план би следвало да се характеризира с един общозадължителен минимум от необходимите учебни предмети, като се отдели подобаващо внимание на профилиращите. При изготвянето му задължително да се избегне претоварване и предметен максимализъм. Репродуктивните способности, все още светая светих на обучението, отдавна вече не са единствен показател на интелигентност. Училището трябва да развива личностните качества на ученика, уменията му за верни решения, способностите му за ориентиране, за прогнозиране, за риск, ако това е необходимо, за попълване на необходимите знания и пр. Извън общообразователното училище (гимназията) животът налага и трябва да съществуват и да се развиват и други видове училища, които дават професии (технически, професионални, стопански, полиграфически и т.н.). Налага се идеята за съществуването на елитарни училища (колежи, лицеи). Тях ги има в напредналите страни, нека се отворят и у нас. А не е ли приемливо те да бъдат училища на фондации, компании, фирми, но под контрола на МНП и методическото му ръководство. Така възрожденската идея за демократичния характер на всенародното училище ще се съхрани, а ще се удовлетворят и желанията на тези, които срещу по-висока такса ще искат да получат и по-различно образование. Настъпващите промени не могат да се осъществят с инерцията на старото мислене, със старите стереотипи на обучение и възпитание, каквито от години Министерство на просветата формира. Необходими са радикални промени, не само смяна на министъра, защото министрите се сменят, а цялостната структура на министерството е една и съща от години насам.
К.п.н. Тодор ШУНАНОВ
УЧИЛИЩЕТО, УЧИТЕЛИТЕ
