„Я, колко странен камък!“, каза си Хенри Денсън и се наведе, за да вдигне от земята нещо, което приличаше на парче вкаменено дърво. Може би точно тук трябва да започне тази безумна история. Или не – всъщност е по-подходящо да започнем с мистериозно изчезналите от Русия седемдесет милиарда долара. Или пък с норвежкия товарен кораб. Или с тайнствения немски алхимик, който преди триста и петдесет години реши, че ще превърне пет тона урина в злато. Или със странния опит за международен шпионаж. Но така пък ще разсипя напълно хронологията на разказа – има по-голяма логика да се върнем действително в самото начало … Към птицата. Да, ще трябва да започнем от птицата, но вие сигурно вече се питате: каква всъщност е връзката между всички тези привидно произволни неща? Отговорът е: Науру!
[ad id=“225664″]
„Науру – родино скъпа, земя, обичана от нас, за теб са нашите молитви и твойто име величаем в захлас. Дом на нашите велики предци си бил от древни времена и ще продължиш да бъдеш за генерации от нови имена.“
Националният химн на Република Науру е предсказуемо помпозен. Едва ли ще го чуете на Олимпиадата в Рио. Голямата надежда на страната – джудистът Овини Уеара, няма никакви шансове за златен медал. Всъщност, ако ви бъде даден неограничен достъп до целия музикален фонд на човечеството, химнът на Република Науру сигурно ще бъде едно от последните неща, на които ще посегнете.
Но ето, че след като гърмя пет минути в слушалките ми, проклетата грандоманска композиция е тук, в главата ми и категорично отказва да си тръгне. Омотала е мускулестата си струнна секция около всяка дума, която пиша в момента и няма никакво намерение да разхлаби анакондовата си прегръдка. Може би защото някъде сред пищния, почти непроходим патос на химна тихичко се спотайва прозрението, че Науру е най-важната страна в света! Да, именно Науру – територия, за която повечето хора едва ли са чували и която граничи на изток с Тихия океан. Както и на запад. И на север. И на юг. Така е, Науру е малка островна държава – миниатюрна песъчинка, запокитена толкова далече в голямата водна бездна, че често казват, че се намира по средата на нищото. Нейната зашеметяваща история започва преди около един милион години.
[ad id=“263680″]
В последното десетилетие учените успяха да установят, че някои птици са в състояние да летят шест месеца, без да кацат! Шест месеца! Сто и осемдесет дни! Подобен е бил и нашият хвъркат герой – най-вероятно албатрос, който се е реел със седмици над древния Тихи океан. Навярно е усещал умора в крилете си и когато е съзрял в синкавата далечина бъбрековидните очертания на красив коралов атол, е решил съвсем благоразумно да си вземе почивка на него. Това е била първата птица, кацнала на Науру … и по всяка вероятност предвестник на неговата неправдоподобна съдба. Албатросът бил последван от милиони птици, които превърнали острова в задължителна спирка по трасето на своята миграция … Нещо като място, където да разпуснат, да дремнат, да обменят последните слухове за подвизите на някой гларус и най-важното – да отидат до тоалетната.
Минали стотици хиляди години, преди първите човешки същества да заселят острова. В продължение на три хилядолетия дванайсет полинезийски племена живеели в мир и хармония на красивия атол. Изобилието от тропически плодове, прелестна растителност и морски дарове превърнало мястото в екваториална идилия. Тънката коралова огърлица около Науру гъмжала от риба, а лагуната Буада преливала от питейна вода. Истински остров на съкровищата! Капитан Джон Фърн – първият европеец, попаднал на това парче земя, бил толкова запленен от красотата му и от неговите благородни жители, че го нарекъл Pleasant Island (Приятният остров).
[ad id=“237001″]
Лично аз чух за пръв път името Науру в края на деветдесетте години, благодарение на Виктор Мелников – председател на Руската национална банка. По това време седемдесет милиарда долара изчезнаха мистериозно от страната, при това в момент, в който руската икономика имаше отчайваща нужда от фондов резерв. Това е колосална сума, която се дематериализира в рамките на броeни месеци, разтърсвайки из основи стабилността на най-голямата страна в света. Глобалната финансова общественост беше шокирана и озадачена. Когато журналистът на „Ню Йорк Таймс“ Джек Хит попитал Мелников дали знае къде са отишли парите, той просто го погледнал безпомощно от махагоновото си бюро и казал: „Знам разбира се – отговорът е Науру!“.
Оказа се, че всеки човек може да регистрира банка на Науру, стига да има поне двайсет хиляди долара. При това тихоокеанската държава беше премахнала, каквито и да било изисквания за информация около произхода и движението на средствата. Като капак страната е освободила територията си от данъчни задължения. Островът се беше специализирал в създаването на сенчести шел-банки и кореспондентски сметки. В края на двайсети век Науру се превърна в най-голямата пералня на пари в света. Северноафрикански диктатори, представители на организираната престъпност, олигарси и кой ли още не се втурнаха да регистрират призрачни банки чрез така наречената „Корпоративна агенция Науру“. Джек Хит се добрал до въпросната компания, която се оказала барака, натъпкана с климатици и бръмчащи компютри. Нямало служители – само една жена с метла. „Чистачката на новата глобална икономика“ – казва полу на шега Хит. Оттук като влакове през междинна гара минават, без дори да намаляват скорост, огромни количества пари по пътя си към истински банки в САЩ и Швейцария. Има вероятност и много от изцапаните приходи на българските криминални групировки да са прелетели през бараката на остров Науру, където парите пристигат с една-единствена цел – да изгубят следите си.
[ad id=“238430″]
Но пътят на Науру от полинезийски рай до съучастник на диктатори и мафиоти е само част от далеч по-интересно приключение. Преди стотина години австралиецът Хенри Денсън попаднал за няколко часа на острова и решил да се разходи във вътрешността. Когато се натъкнал на странен камък, който приличал на парче дърво, той решил да си го вземе за спомен от острова. В продължение на три години Хенри използвал камъка, за да подпира с него вратата на офиса си. През 1900 година химик на име Алберт Елис минал през същата тази врата и обърнал внимание на камъка. „Хмм … Това е много интересна скаличка – казал химикът, – може ли да я взема за изследване?“ Малко по-късно Елис се върнал разтреперан от лабораторията си: „Човече, това е най-богатата на фосфат руда в света! Къде го намери този камък?“.
Отговорът, разбира се, бил Науру!
Оказва се, че ако торът на милиони птици бъде печен от екваториалното слънце в продължение на стотици хиляди години, ще се получи нещо много, много ценно. Става ясно, че под плодородната почва на Науру се крие изумително съкровище. Веднага след като бива провъзгласена за независима република през 1968 година, Науру се хвърля в ураганен добив и износ на фосфати.
Колкото и да е невероятно, само няколко години по-късно Науру става НАЙ-БОГАТАТА СТРАНА В СВЕТА! Не Швейцария! Не Саудитска Арабия! Не Катар! Не… Отговорът е Науру! Десетхилядното му население започва да се къпе в невиждано охолство. Въпреки че обиколката на острова с кола отнема двайсет минути, абсолютно всички жители си купуват скъпи западни автомобили. Премахнати са, каквито и да било данъци. Вдигат се къщи от тежки материали. Поникват хотели. Построено е феноменално игрище за голф. Създадена е авиокомпанията „Науру“. Образованието, здравеопазването и много обществени услуги са напълно безплатни. Държавните служители си раздават екстравагантни заплати и бонуси. Фосфатните долари създават гарантиран доход и доброволна безработица. Миньорите, лекарите, чистачите, инженерите … цялата работна ръка е внос от безфосфатната чужбина. Любимото занимание на самите науруанци е да карат колите си из острова, докато пият бира, и да хвърлят празните кутии през прозореца. Икономиката просперира. Животът е песен. Или по-скоро химн …
[ad id=“218001″]
Преди около триста и петдесет години ексцентричният немски алхимик Хенниг Бранд започнал да колекционира … урина. Не е ясно точно как (и слава богу), но успял да се сдобие с пет хиляди литра, които складирал в мазето си в Хамбург. Като всеки уважаващ себе си алхимик, Бранд се интересувал предимно от трансмутация на металите и от химеричния „философски камък“. Вярвал безрезервно, че ще успее да превърне урината в злато. Трябвало само да я вари в продължение на часове, докато не се превърне в гъст миризлив сироп, който след това да изстуди и филтрира. Естествено, ако беше толкова лесно, всички щяхме да се наливаме с бира и да уринираме директно в банката. Хенниг не успял да превърне отвратителния си мармалад в злато, но съумял да изолира от него странен бял восък, който се самозапалвал при контакт с въздуха. Първо го нарекъл „студен пламък“, а след това фосфор (от гръцки: „носител на светлина“).
През вековете фосфорът си спечелил прякора „дяволският елемент“. Някои смятат, че мрачното име се дължи на факта, че е бил открит тринайсети поред, но по-вероятна причина е неговата силна токсичност и смъртоносна натура. Фосфорът е основна съставка в почти всеки боеприпас и в многобройни взривни и бойни отровни вещества. Но откритието на Хенниг е и незаменим микроелемент, необходим за растежа на земеделските култури. Суперфосфатните торове са гаранция за плодородна реколта. Поне в случая с Науру откаченият германец се оказва прав – изобретението му се превръща в злато и целият свят се надпреварва да купува вкаменени птичи отпадъци от тихоокеанската държава!
[ad id=“236993″]
През деветдесетте години обаче фосфатните залежи на острова се изчерпват. И то по най-кошмарния възможен начин … В момента някогашната приказна Гогенова импресия е едно от най-ужасяващите места на света. Осемдесет процента от острова са безвъзвратно разрушени. Единствената зеленина е тънка палмова ивица около крайбрежието. Вътрешността, която някога се е радвала на пищна растителност, сега представлява зловещ марсиански пейзаж. Всичко е изчегъртано и оглозгано чак до кораловия кофраж на острова. Останките от неконтролирания рудодобив са шокиращи. Няма зеленина, няма почва – само хиляди конусовидни варовикови образувания, които стърчат от земята като разкривените нокти на погребани чудовища. Флората и фауната са напълно унищожени. Въздухът е неподвижен прах, разтворен в екваториалната мараня. Единственият признак на живот са бездомните кучета, бродещи сред безизразните лабиринти в търсене на нещо за ядене из лениво търкалящите се боклуци. Няма фосфати. Няма почва. Няма питейна вода. Няма надежда. От най-богатата страна в света Науру се превръща в една от най-бедните. Дори рибата избягва острова, прогонена от отпадъците на преработвателния комбинат. Трябваше да се намери алтернативен източник на доходи. Но от какво? Нали бяха съсипали всичко … Има ли някой на този свят в състояние да прави пари от самото голямо солено нищо на безбрежния океан? Има! Отговорът е Науру!
През август 2001 година норвежкият товарен кораб „Тампа“ спасява четиристотин трийсет и осем души от потъваща в океана рибарска дървена катафалка. Корабокрушенците са отчаяни афганистански бежанци, принадлежащи на ненавиждания от талибаните етнос хазара. Това са изключително добродушни хора с персийски произход, опитващи се да се спасят от кървавия геноцид над тяхната общност. Норвежкият капитан прави опит да акостира в Австралия, тъй като много от бежанците, включително деца и бременни жени, са на ръба на силите си. Точно в този момент австралийският премиер Джон Хауърд е на път да загуби изборите. Бежанците се оказват златна възможност да наклони везните в своя полза. Хауърд нарежда на въоръжени до зъбите командоси да превземат кораба и да го отклонят от австралийски води. Бежанците трябва да бъдат изпратени някъде другаде. Някъде далече. По възможност по средата на нищото. Но къде? Отговорът е Науру, стига, естествено, Австралия да плати на острова много, много пари. Малката държава получава десетки милиони долари всяка година, а бежанците са изолирани в два лагера, където живеят на палатки в кошмарни условия. Хауърд нарича споразумението „Тихоокеанско решение“ и веднага печели изборите. Оттогава стотици хора, търсещи политическо убежище, са изпратени на острова, където гният с години в абсолютна неизвестност. Не им е разрешено да излизат извън лагера, да комуникират с местното население и да работят. Водата и храната не стигат. Палатките са претъпкани нажежени печки. Не закъсняват и болестите.
[ad id=“236999″]
Ситуацията на бежанците е толкова тежка, че много от тях започват да губят разсъдъка си. Особено потискаща е участта на децата, които изпадат в жестоки депресии. През годините е имало протести, гладни стачки и дори бунтове. За да привлекат внимание върху мъчителното си съществуване, група бежанци зашиват устата си с конци. Но най-отчаяният и зловещ акт на протест се състоя преди броени седмици, когато младеж и момиче се самозапалиха. Момчето не оцеля, а момичето се възстановява от тежки изгаряния в болница в Австралия. Науру обаче продължава да получава своите милиони долари, без да е особено притеснен от факта, че ей така тихомълком се е превърнал в тихоокеански концентрационен лагер.
Но демоничните финансови спекулации и затворническият бизнес не са единствените опити на науруанското правителство да компенсира унищожените природни ресурси. Съвсем не!
Да предположим за момент, че сте терорист … или сте ограбили банковите сметки на хиляди хора в малка източноевропейска държава … или просто се криете от някого. Трябва ви нова самоличност. Ново гражданство. Но откъде? Отговорът е Науру! Безочливият атол започва да продава най-безотговорно паспорти наляво и надясно на всеки, който е готов да снесе между петнайсет и трийсет и пет хиляди долара. Някои от тези документи съвсем резонно се оказват в ръцете на брадатковците от Ал Кайда.
[ad id=“225664″]
Друг любопитен ход на острова е наглата монетизация на членството му в Обединените нации. През 2009 година Русия имаше нужда от някого в ООН, който да признае Абхазия и Южна Осетия за независими държави. Но кой? Петдесет милиона долара по-късно отговорът се оказа Науру! Островът е и сред първите, които някак много мистериозно побързаха да признаят Косово за суверенна страна. Политическото му лавиране налага неизбежни паралели с най-древната професия. През 2002 година например Науру си ляга с Китай срещу сто и трийсет милиона долара. Но още преди да са си изпушили цигарата, вбесеният Тайван къса дипломатически отношения с развратния атол. През 2005-а се случва обратното: Науру сваля Тайван и официално къса с Китай. Точно колко пари са били спечелени от този ход на островната жрица на политическата любов, не е съвсем ясно. Това, което се знае със сигурност, е, че авиокомпания „Науру“ се сдобива с нов боинг – дар от Тайван.
Но може би най-странната финансова авантюра на Науру бе свързана с ЦРУ и скандално некомпетентното правителство на Джордж У. Буш. Сделката, която островът сключи през 2003-та с американците, бе, меко казано, нестандартна. Идеята беше Науру да отвори фалшиво посолство в Пекин, което да бъде нещо като шпионска подслушвателна станция и където да се укриват избягали от Северна Корея висши чиновници. Не по-малко фалшив дипломатически автомобил със знамето на Науру щял да превозва дисидентите под прикритието на затъмнените си стъкла. В знак на братска благодарност Щатите предложиха масивно финансово възнаграждение. Този задкулисен шедьовър на Централното Разузнавателно Умопомрачение даже имал кодово име: „Уийзъл“. Пекин обаче надушва нещо нередно и сделката се проваля в последния момент.
[ad id=“263680″]
Но къде всъщност се изпариха милиардите фосфатни долари? Вместо да бъдат вложени в нещо разумно, те просто бяха прахосани за безсмислени продукти, обречени начинания и глупави инвестиции. Десетки милиони минаваха през разхитителните науруански пръсти за броени седмици! Най-безумното начинание на правителството по всяка вероятност е следното – през 1993-а англичанинът Грег Мьолер създава главозамайващо посредствен мюзикъл, посветен на любовните похождения на Леонардо. Не на Ди Каприо… На Да Винчи! Четиричасовата продукция е безобразен качамак от музикални клишета и сюжетни парадокси, но Мьолер държи да я представи на голямата сцена в Лондон. Проблемът е, че му трябват милиони долари. Но откъде? Отговорът е Науру! Островът финансира мюзикъла и праща четиресет държавни служители начело с президента на премиерата. Дебютът на спектакъла може да бъде сравнен единствено с дебюта на „Титаник“ и Науру губи милиони.
През седемдесетте и осемдесетте години, замаяни от внезапния си просперитет, жителите на Науру се бяха хвърлили да внасят огромни количества полуфабрикати и замразени западни храни. Обездвижиха се, изоставиха напълно древния рибарски занаят на предците си, забравиха за земеделието и тропическите плодове и започнаха да тъпчат безразборно стомасите и хладилниците със синтетични продукти. Коя, мислите, е най-дебелата страна в света в момента? Познахте! Отговорът е Науру! 94.5 процента от населението са с наднормено тегло! 71 процента страдат от затлъстяване. Всеки трети човек е диабетик! Средната тежест на науруанци е сто килограма! Средната! Това включва и децата!
В разгара на фосфатния бум шефът на полицията си поръчал фрапантно жълто ламборгини, но когато то пристигнало, се оказало, че не може да се побере в него.
[ad id=“237001″]
Президентът на страната, както и много от държавните служители, обичали да се мятат спонтанно на някои от пътническите боинги на авиокомпанията „Науру“ и да ги използват за лични пътувания, включително полети с цел пазаруване в Австралия и Хонг Конг. Компанията потънала в дългове и останала с един самотен боинг 737, който в момента е единствената връзка на Науру със света. Част от седалките се използват за доставки на огромни туби с питейна вода от Австралия. В последните години островът страда от необяснима суша и застаряващата фабрика за десалинизация на морска вода не е в състояние да напоява страната. Някои учени смятат, че сушата се дължи на така наречения „ефект на фурната“: лишената от растителност вътрешност на острова се нагрява като печка, образувайки невидим вертикален цилиндър от горещ въздух. Това пъклено течение не позволява на дъждовните облаци да се сгъстят около острова.
Днес страната е на системи в реанимацията. Банковите машинации бяха спрени под натиска на световната общественост. Държавният дълг е смазващ. Безработицата е деветдесет процента, а останалите десет работят в държавния апарат. Алкохолизмът е пандемия и в тясно сътрудничество с диабета и затлъстяването е докарал средната продължителност на живота до петдесет и девет години. Островът тъне в боклуци, разпадаща се инфраструктура и ръждясващи покрай пътя, счупени ферарита. Безделието се е превърнало в любимо занимание и национален спорт.
Казват, че науруанците се срамуват от мъчителното харакири, което направиха на собствената си страна. Може би затова опитът ми да се добера до острова се оказа обречен още от самото начало. След като ме разпитаха подробно за целта на пътуването ми, имиграционните власти спряха да отговарят на настойчивите ми опити да получа виза. Оказа се, че журналистите, които не боготворят Науру, са крайно нежелани. Освен всичко друго, установих с ужас, че медийната виза струва осем хиляди долара! При това трябва да ги платиш, дори визата да бъде отказана! Безумие, достойно за една безумна държава!
[ad id=“238430″]
Очаква се през следващите петдесет години глобалното затопляне да връчи на океана зелената ивица около острова и тогава за науруанците няма да остане абсолютно нищо освен опечена от слънцето мъртва глина. В очакване на това мокро събитие Австралия предложи да пресели жителите на Науру на свой необитаем остров. Единственото условие е да се откажат от националността си. Краят на Науру… Той пристига – неумолим, неизбежен и по всяка вероятност заслужен. Затлъстели, болни и безработни, жителите на това благословено парче земя успяха да го превърнат от остров на съкровищата в остров на чудовищата. Бъдещето не предстои и може би затова проклетият химн на Република Науру започва да кънти някак си зловещо в слушалките: „…Дом на нашите велики предци си бил от древни времена и ще продължиш да бъдеш за генерации от нови имена…“. И ме кара да се замисля за това, защо Науру е от толкова голямо значение не само за науруанците, но и за всички нас.
През 1997 година капитан Чарлз Мор спечели третото място в престижната регата за яхти „Транспак“ от Лос Анджелис до Хавай. На връщане към Америка мореплавателят се натъкна на огромен остров, който не съществуваше на картата на света. Остров от пластмасови отпадъци, впримчени във вечния капан на четири бавно въртящи се тихоокеански течения. Става дума за безкрайна слузеста маса от боклуци с размерите на Франция и Германия, взети заедно! Няма бактерия, която да се храни с пластмаса, така че островът винаги ще бъде там – неразлагащ се и постоянно растящ. Милиони риби и птици стават негови жертви всяка година. В момента има пет подобни боклуковъртежа, разхвърляни във всички океани. Това са смъртоносните отпадъци на човешката цивилизация – лепкавият отпечатък на нашата полимерна безотговорност.
[ad id=“218001″]
Истината е, че Науру е микромодел на една макротенденция. Ние сме се превърнали в oбездвижени, саморазрушителни хиперконсуматори, които не могат да забележат, че Науру се случва тихичко навсякъде около нас. Обърнете внимание колко се променихме в рамките само на половин генерация… при това едва ли към добро.
Според пазарната икономика търсенето и предлагането се намират в логично равновесие, но… в последно време предлагането като че ли е излязло извън всякакъв контрол и прави всичко по силите си, за да създаде изкуствено търсене. Навремето се разхождахме в парка – сега се разхождаме в мола. Навремето гледахме телевизия, прекъсвана от реклами – сега гледаме реклами, прекъсвани от телевизия. Навремето купувахме неща, които ни бяха необходимост – сега имаме необходимост да купуваме неща. Преди си пишехме само когато не можехме да се видим – сега се виждаме само когато не можем да си пишем. Навремето ние управлявахме автомобила си – сега автомобилът управлява нас. Навремето децата излизаха навън, за да си играят – сега влизат вътре, за да си играят. Навремето се виждахме лице в лице и четяхме книги – сега не се виждаме лице в лице и не четем книги – най-вече поради нещо, наречено „лице книга“. Навремето ние бяхме тънки, а телевизорите ни – дебели. Сега, разбира се, е точно обратното и най-очевидната обратнопропорционална зависимост на двайсет и първи век е, че колкото по-слаби стават телевизорите ни, толкова по-дебели ставаме самите ние. Навремето не можехме без семейството си – сега не можем без телефона си.
И като стана дума за това – защо чисто новите ни телефони остаряват преди още да сме ги извадили от кутията? Вече има някаква хипнотична ритмика в тяхната напълно излишна подмяна. Както и в почти всичко друго, което ни е толкова отчайващо ненужно и което в крайна сметка ще се озове в океана.
[ad id=“225664″]
Науру е най-важната страна в света – безценен урок и предупреждение за това колко крехка е мембраната между рая, с който разполагаме, и ада, в който сме в състояние да го превърнем. Днес направихме аутопсия на една мъртва държава и някъде в тялото ѝ открихме истинския дяволски елемент. Той няма нищо общо с фосфора и е основно съединение в разрухата, която оставя след себе си абсолютно дерегулираната човешка алчност. За нещастие, нашето време е отключило клетката на нещо опасно. Нещо лакомо, ненаситно и недалновидно, което се готви за скок и като че ли присъства във всеки човек. Нещо, което иска да хапе, да разрушава и да задава неудобни въпроси. Кой знае защо, отговорът на прекалено много от тях е Науру. Когато мястото, от което трябва да се пазиш, е по средата на нищото, това не означава ли, че е на еднакво разстояние от всичко?
През 1990 година „Вояджър 1“ вече бе пропътувал шест милиарда километра, когато обърна издрасканата леща на 1500-милиметровия си апарат към Земята. Снимката бе шокираща. Една малка синя точица – песъчинка в огромния безмълвен вакуум. Бе невъзможно да погледнеш снимката, без да изпиташ страхопочитание. Нима това сме ние? Толкова многозначително незначителни. Цялата цивилизация? Всичко, което сме създали, преживели и научили… Там – на това синкаво стъкълце, проблясващо в мрака, въртящо се около себе си с хиляда и шестстотин километра в час, има неща, които дори не знаем дали могат да съществуват другаде във Вселената. Има въздух, облаци и плачещи върби. Има глетчери, реки и гладиоли. Има две молекулки водород и молекулка кислород, съединени в благословени капки дъжд. Има гъмжаща от многоклетъчен живот биосфера! Има пирамиди, горски ягоди, пеликани, хора, поезия, фитопланктон, „Токата и фуга в ре минор“, „Саграда Фамилия“, пръстите на Клептън, любов от пръв поглед и още милиарди прекрасни неща. Това миниатюрно островче, запокитено в Космоса, е дарено с толкова съкровища. Но нали тази история вече ни научи, че островът на съкровищата е само на една човешка глупост разстояние от острова на чудовищата… И големият въпрос е в какво ще се превърне нашият прекрасен остров, ако не се опомним, събудим и променим?! Да, това е големият въпрос. А отговорът е Науру.
Иво Иванов
[ad id=“263680″]
