Отговор на въпроса в заглавието ще получите в края на този текст. Той можеше и да не бъде написан – защото НДК е наш рекламодател*, но в сериозните медии това не е основание нито за апологии, нито за гузно мълчание. Този текст има за цел да обясни защо не смятаме за твърде високи хонорарите, плащани на творци за работата им с най-големия у нас културен институт, и защо когато влагаш средства в едно събитие, партньорството с медиите е начин да си върнеш парите.
[ad id=“225664″]
Всеки нов сезон в българската култура започва с премиери и с надежда за публика – защото присъствието на зрители обуславя държавната субсидия. И много от тези събития умират с края на сезона, а немалко от тях още след второто, третото представление. Някои от тях изчезват, защото са несполучливи – всеки добър режисьор, дори и Явор Гърдев, има слаби спектакли в своята биография.
Въпросът тук е защо българските зрители често не научават за добрите заглавия в афишите, не успяват да разберат защо непременно трябва да видят дадено представление. Прави се спектакъл, разлепят се афиши, пиарът на театъра праща прессъобщение… и нищо. След премиерата залата изведнъж се озъбва полупразна.
Хората от театъра са се примирили с тази несправедливост, случва се да обвиняват зрителите – и като че ли не забелязват, че причината най-често е в лошия мениджмънт. Правят се нови и нови представления, влагат се много пари в тях – повече от половината от годишния държавен бюджет за култура отива за театър – и в резултат след месец-два никой не помни защо едно заглавие е било избрано, репетирано и въобще играно. Този сценарий се повтаря всеки сезон.
Смисълът на това наливане от пусто в празно са единствено парите, дадени на участниците, за да преживеят тези месеци… Защото тяхното присъствие е важно – все някой от тях някога ще има своя проблясък на сцената. И за да го дочакаме, те трябва да продължат да се занимават с изкуство, да развиват таланта си… но междувременно да хранят себе си и семействата си.
Но ако пропадне добро представление и тъкмо този проблясък, за който години наред сме плащали с билети и чрез данъците си – за това вина има най-често ръководството на театъра. То не е направило максималното, за да гарантира дългия живот на спектакъла и така парите, вложени в производството му, да бъдат върнати.
[ad id=“225664″]
Според вас колко театъра влагат средства в реклама на едно представление? Не говорим за пиар (довел до копи-пейст журналистиката). Почти няма такива. Мирослав Боршош бе първият директор на държавен културен институт, който отдели пари за реклама – и това е едно от обвиненията срещу него, защото сумата е висока – 1,3 млн. лв. Но резултатите, които даде тази негова политика, са също впечатляващи – видими са от всички. От салони под наем, Мирослав Боршош превърна НДК в продуцент и някои представления на НДК влязоха дори в номинациите за най-престижните театрални награди у нас – „Икар“ и „Аскеер“. Има и много, които не са така сполучливи – но няма ли такива и във всеки театър, във всеки музикален институт? А да сравним ли хонорарите в НДК с тези в Софийска опера и в Народния театър? Случва се там някои автори да получават доста по-високи възнаграждения от плащаните от Мирослав Боршош. Там кой определя заслужени ли са те, или не? (Но ако има истина в твърденията, че бюджетът на спектакъла „Квартет“ надвишава 800 хил. лв., то въпросът дали тези пари са похарчени целесъобразно изглежда резонен.)
Обвиненията за толкова високите хонорари на някои творци, работили в НДК, идват най-вече от трудещите се срещу символични заплати хора в културата. Техните месечни възнаграждения често са значително по-ниски от заплатите за нискоквалифициран труд – на чистачки и шофьори. Дори полицаите протестират за по-високо заплащане, а средната заплата при тях е около 1000 лв. В Театър „Българска армия“ например, който е на централната столична улица „Раковски“, средната актьорска заплата е 750 лв., младите актьори, които постъпват там след НАТФИЗ, получават 650 лв. В симфоничните оркестри у нас положението е още по-лошо – там учат от невръстни деца и могат да постъпят в оркестър, ако имат висше образование и то след конкурс (ако въобще има свободно място).
Ако приемате за нормално хората на духа да мизерстват – да пускаме „Комиците“ и да се свършва. Културата никога не може да има пълна възвръщаемост на вложените в нея пари, дори и на по-големи пазари от нашия. Печалбата от нея не е материална, вложението е дългосрочно и се отразява в културата на поколения зрители.
Мирослав Боршош зададе посоката, в която рано или късно ще тръгнат и останалите мениджъри в културата, субсидирана от държавата: да направят всичко възможно да вкарат публиката в салона на едно качествено представление. А дали Боршош е изразходвал неправомерно бюджетни средства и е управлявал безстопанствено, това ще реши съдът – и ако е нарушил законите, ще му наложи съответното наказание.
Някои (носталгици по времето на Живков) парадоксално го обвиниха, че харчел като Людмила Живкова. Де да харчеше толкова… Както сме отбелязвали и друг път – за жалост българските държавници не намират за целесъобразно да влагат в културата, а и нямат дете, на което не могат да откажат подобна слабост. Проблемът е, че и по тоталитарно време, и днес не очакваме нищо добро за културата, ако тя не е нечия слабост. Грижата за културата винаги е по изключение, а не правило. Слабостта на Людмила Живкова бе пак в услуга на партийния интерес. По онова време културата е използвана за пропаганда, днес това се прави от халтурата.
[ad id=“225664″]
Според Теди Москов проблемът на българската култура е, че нямаме Медичи. Всъщност, има „медичи“ – както в културата, така и в медиите. В културата са по-малко, защото държавата не стимулира бизнеса да инвестира в изкуството. Затова онези, които дават, го правят безкористно – в името на културата, както и на децата си.
Колкото до меценатите в медиите – те са повече, но често са меценати в кавички. Защото искат вложените средства да им се върнат – знаете как. Нерегламентирани услуги нерядко искат и рекламодателите, затова читателите имат право да се съмняват в независимостта на една или друга медия. Но как другояче да се издържат медиите у нас, ако не с реклама?
Да се върнем на заглавието. В една нормална медийна среда, където държавата рекламира в медии-бухалки, то нямаше да бъде написано – защото нямаше да има нужда да привличаме вниманието с подобни „кукички“ към нещо важно. Нещо повече – в една нормална културна среда – не би имало причини този текст да бъде написан: защото всеки в културата има цена и я защитава с името си. Явор Гърдев няма нужда да говори по темата „Боршош“. Той е казал всичко с таланта си.
* НДК е сред рекламодателите на „Площад Славейков“ – редом с културни институти като Народния театър „Иван Вазов“, Пловдивската опера, водещи български издателства. Рекламните тарифи в изданието ни са публично известни, а в рекламните ни договори ясно са посочени ангажиментите ни.
[ad id=“225664″]
