„Вече имам нова стратегия. Когато зимата скове всичко в ледения си капан се обаждам на баба Кера. Приемам я в болницата. На топло.
– Докторе, каква диагноза да пиша? – пита приемащата сестра.
– Пиши… Артериална хипертония. Хронична обструктивна белодробна болест. Ритъмно нарушение. Предсърдно мъждене с камерно трептене. Възпаление на далака и малко на жлъчката. Панкреатит. Хроничен обострен гастрит. Камъни в бъбреците. Камък в сърцето.
– Камък в сърцето?
– Да, камък в сърцето. Добави, че е голям и студен.
– Докторе, няма повече място.
– Добре, но допиши още една диагноза само. Самота.
– Самота?
– Да, самота.
И как ще ме спрете? Мога да пиша диагнози до сутринта. Документацията ни е перфектна. Сестрите изографисват по цял ден. Без това вече няма какво да правят. Над мен е само оня, дето е горе. Като свърши едната клинична пътека, я прехвърлям към втора, после към трета. Клинични пътеки – дал министърът. Докато изредя 5-6 пътеки и пролетта дошла. Че колко е тя зимата? Обаждам се и на дядо Стойчо, а и още на десетки самотници. Пълня отделенията с тях. Вътре е топличко, закуска, обяд, вечеря. Е, не е като на ресторант, но самотниците не са придирчиви. Събират се по стаите и си хортуват. Ще продължавам така, докато не въведат в регистъра на заболяванията и диагнозата самота. Тогава ще вкарам цяла България в болницата с диагноза самота. Толкова са много самотниците в тази държава.
Как сте там, където залязва слънцето? Догонихте ли го? Оставихте вашите две слънца у дома и се втурнахте да гоните чуждото слънце. Навярно не знаете, че то няма да ви стопли никога. Как ме прецакахте само! Натирихте ме аз да изпълнявам вашия дълг към родителите ви. Докато вие гоните щастието си някъде там. Гоните парите, любовта, професионална реализация, един по-добър живот. Стоте евро, които им изпращате на месец успяват ли да прочистят гузната ви съвест? Но забравяте, че те нямат нужда от тях, а от вас. Ако те бяха ви оставили, докато бяхте малки и ви изпращаха сто евро на месец, как щяхте да се чувствате? Но те не го направиха. Затова сега умират самотни, изоставени и забравени в някоя панелка. Викат… Викът им прорязва тъмнината над пустия град. Но няма кой да го чуе. Не умират блажено! Не се успокоявайте! Умират в агония. В агонията на самотата.
Мразите ли ме вече?
Не мразете мен!
Та аз изпълнявам синовния ви дълг. Мразете телевизора. Пуснете го, гледайте и мразете. Не мен… Аз не го пускам отдавна. Но ви беше по-лесно да избягате, нали? Някой ден ще усетите истинска болка. Само малко още. Годините ще се изтърколят. Неусетно и вие ще станете нежелани. Никой няма да гледа повече сбръчканото лице на красавицата, която днес лети в небесата. Непонятно как ще се е превърнала в грозна старица. Самотата рано или късно достига всички. Но едва ли ще съм жив, за да ви лекувам.
Да, рано или късно всеки достига до последната спирка на самотата. Вече знам защо е измислена смъртта. За да обере самотниците от земята. Иначе, какво биха правили тук, самотни, цяла вечност? Но това е последната спирка на самотата оттатък. Аз я намерих тук. Пристигнах на последната спирка. На последния пристан. Смъртта ще трябва да почака. Та аз да не съм самотник!“
Автор: Хасан Ефраимов
Из „ПОСЛЕДНА СПИРКА ЗА САМОТАТА“, разказ от „ИЗПРАЩАЧЪТ НА ДУШИ“.
Още от невероятните разкази на д-р Ефраимов четете ТУК
