Тази моя любов…
Тя заспива до мен и със първото слънце отлита…
Ни с ръце да я милна, ни с черно въже да я стегна –
тази моя любов, като пясък на Господ в очите,
ни със живите жива, ни с мъртвите иска да легне.
Девет страшни години откакто със нея се знаем –
сухи клони плете, свежи корени в мене забива.
И макар че отдавна душата си носи назаем,
още хапе до смърт. И до смърт ме боли като жива.
И защо ми е, Божичко, обич такава незрима –
да тежи като кръст и да пари под лявото рамо!
Да засява съня ми с мечти – все едно, че я има,
а когато посегна към нея, да знам, че я няма.
Вече делник не помня какво е, какво е неделя –
като сянка на гробище свикнах по тъмно да крача.
Имай, Господи, милост и стреляй! В сърцето й стреляй!
Аз за жива не бих!
Но за мъртвите знам как се плаче…
Ники Комедвенска
„Кабинети за ближни“
