Беше през 1987 – лятото. С приятелско семейство и децата бяхме на една хижа край Стара Загора.
[ad id=“263680″]
По едно време пристигнаха около 15-20 турски младежи на наша възраст. Започнаха да си готвят и вечерта седнаха на масата. Голяма и отрупана софра. Ние като малцинство бяхме в единия ъгъл на столовата. Изпитвахме известно смущение. По това време нещата бяха доста разбунени. Навсякъде се говореше за „голямата екскурзия“, както и за това какви предатели били турците, които оставили реколтата неприбрана от полето. Как ненадейно напуснали фабриките и заводите и с действията си докарвали българската икономика до катастрофа. На ухо се шушукаше за атентати, арести и ДС. Та в този смисъл бяхме малко смутени от ситуацията. По едно време един от тяхната компания дойде при нас и ни попита може ли да си пуснат малко турска музика. „Пуснете си, разбира се.“ Кои сме ние, че да определяме кой какво да слуша. Пуснаха си няколко кючека и маанета, които и ние българите играем и до ден днешен, като се напием, защото тези балкански ритми са превъплатени в днешната чалга. Но това е друга тема…
[ad id=“218548″]
Та нали всички бяхме млади хора – от 20-25 години – скоро сляхме трапезата. От дума на дума стана ясно, че тези хора са дошли да се простят с България – Родината. На другия ден заминаваха за Турция. И сега като пиша тези редове очите ми се пълнят със сълзи. Защото пяхме песни до зори. Песните бяха „Вятър ечи, Край Босфора, Стани, Стани юнак балкански“ и прочие. Песни пяти с пълно гърло от два етноса, но на един език – български…
