„Горчиво!”- залата крещи – „Горчиво е!”
И устните му в твоите се впиха.
Потече сладост, от която в залата
ръцете им избухнаха в аплаузи,
а в мен остана невъзможно тихо.
И потен от вълнение щастливецът
не спираше да те целува лакомо,
додето се сгъсти в гърдите въздуха.
И натежаха срамно полилеите.
Гърмяха в ръкопляскане ръцете им.
И сякаш падаха край мене мълнии,
които ме разсичаха до костите.
А устните му в твоите залепнаха.
И виждах как в очите ти затворени
дъхът ти задушаваше се в корена.
Аз стисках здраво чашата за гърлото.
Окото й оцъклено се давеше,
във виното, което я изпълваше,
когато ти успя да се отскубнеш.
Смутено си избърса с длани устните,
но не успя да ми избършеш болката.
А той победоносно вдигна чашата
препълнена с наздравица към другите.
И сякаш право в мене с нея сочеше,
тъй както сочи пистолетно дулото.
И кърваво солено беше виното
от кръв, с която смеси се в устата ми
прехапана от мъртвото безмълвие
на зъбите раздрали остро устните.
Ах, как поисках той да те изпусне
и ти да се затичаш срещу мене,
да уловя въжето на ръката ти…
И заедно от тук да се измъкнем,
тъй както давещ се спасява в бурята.
И да избягаме далеч от залата,
от възгласа „Горчиво е, Горчиво е!”.
Да бъдем там, където много тихо е
и нощите са тъмно дългокоси
от сребърното дишане на месеца.
Където кожата ти е прозрачна
и виждам в нея как тупти сърцето ти…
Но с твоите очи, отворих своите
и пак съм тук в препълнената зала
с пияни погледи, с горчиво вино…
И виждам как от мене те отвеждат.
Стопявам се с последната надежда,
че някога отново ще сме двамата,
тъй както се стопи гласът на просяка
попаднал тук случайно, за да пие.
И сякаш себе си да оправдае
гласът му грапав се изви над всичките:
„Горчиво е! Горчиво е! Горчиво е!”
И те със снизходително мълчание
отвърнаха усмихнати от масите
от най-далечното си разстояние,
додето той изправено се клатеше…
Това бях аз… Сега позна ли ме?
Сега сме само двамата
в кръстосаните погледи през залата.
Косите ти отново са от злато.
В очите ти от щастие се мия,
че виното горчиво е, когато
за чужда радост, в мъката си пиеш…
Из „Птици в нощта“
