Монолог на края на света на Андрей Кончаловски – за пресищането, което съкращава живота, и как не бива да се „свири на струните на пустотата“
На самия край на земята, на остров Сахалин, слушам този монолог на режисьора, който триумфално представи в Япония своя „Рай“, а наскоро тръгна на голямо пътешествие из Русия.
[ad id=“263680″]
Животът е болка…
Човек не бива да мисли за смъртта, още повече че с възрастта присъствието й става все по-осезаемо. Колкото по-дълго живееш, толкова по-интересно ти е да опознаеш своята проявена и непроявена същност. Ние не знаем в кой момент доколко умираме.
Аз мисля, че там, зад линията, има нещо, което остава завинаги. От една страна, Чехов пише, че човешката смърт е обикновен факт в живота на всеки от нас. Но той пише и друго: „Безсмъртието е факт. Само почакайте, ще ви докажа това…”.
Потресаваща фраза!…
Ще го кажа така: Хедонизмът изчезва, разбираш, че живот ще има – с насъщния негов хляб и пеещите птици – но без теб. Разбира се, това те плаши. Но докато гониш страха от себе си, ти си жив.
Животът е болка, да. Но все пак в по-голяма степен животът е желание. Животът е дефицит. Изобилието е смърт. Видите ли празен поглед и липса на всякакви желания, това е всичко, животът е приключил.
Трябва да обгрижваш своите желания, докато ги носиш в себе си, тогава всичко ще се случи. И творчеството, и всичко останало.
„Всички велики цивилизации са изградени върху задълженията, не бива правата на човека да се поставят над неговите задължения.“
Гладуването удължава живота. Пресищането е близо до смъртта.
Дефицитът ражда удивителното усещане за наслада. Когато гладувам или пазя диета, придобивам съвършено друго отношение към храната и къшея хляб.
Дефицитът е много важен във всичко. В свободата – в нея той даже е необходим. Когато човек получи цялата свобода на света, той се превръща в животно.
[ad id=“263680″]
„Аз съм мракобесник и патриот фанатик…”
Човешките права са химера и фалшиви движения на европейската цивилизация. Те са една огромна диктатура на лъжата. Човешките права не се спазват никъде. Всички велики цивилизации са изградени върху задълженията, не бива правата на човека да се поставят над неговите задължения. Тези, които не спазват задълженията си, не могат да имат права.
Погледнете китайската цивилизация – тя е съставена най-вече от задължения. Когато човек получава всички права, той, грубо казано, губи човешкия си облик.
Какво значи задължения? Това е култура! Според мен либералната европейска мисъл върви към пропастта само защото фетишизира правата. Това е път към ада. В този смисъл аз съм мракобесник и патриот фанатик.
Задълго ли се разделихме с Украйна? Задълго. А и не бива по друг начин. Това, което днес се случва в Украйна, е катастрофа за цял един етнос. Днес етническата цялост на украинският народ понася страшна жертва. Махалото трябва да отиде докрай, а после да се върне назад. То непременно ще се върне назад. Ние сме едно етническо цяло с някакви културни различия. Това, което днес се случва в Украйна, е трагична заблуда.
„Животът е дефицит. Изобилието – смърт. Видите ли празен поглед и липса на всякакви желания – край, животът е свършен.“
Има ли руска вина в украинските събития? Винаги има част руска вина. Но не това е главното, а фактът, че илюзията за обединяване със Западна Европа се приема по-леко от едни и по-тежко от други. Обаче разликата в особеностите между славяните и латинците е огромната. На руснака му е по-трудно с поляка, отколкото с татарина. Православието и истинското мюсюлманство никога не са били врагове, докато с католицизма православието е водило непрекъснати войни, имало е тежки сблъсъци.
Между Запада и Изтока до ден днешен се стеле „желязна завеса“, завеса между православието и латинците, между гърците и италианците. Ако сравните индексите им в ООН, ще видите, че всички православни страни имат по-нисък индекс от католиците и още по-нисък от протестантите.
Но в православието също има огромна градация, защото гръцката философия се опира на гръцката култура, а гръцкото православие – на античното право. Още философът Васи́лий О́сипович Ключе́вски казва, че поради факта, че сме приели православието на славянски език, ние сме се лишили от еврейската схоластика, гръцката философия и римското право. Не сме получили онези опорни точки, върху които стои западната цивилизация.
Но все едно, Гогол е велик руски писател. Какъвто не е станал, бидейки украинец. Но разбира се, той е и велик украински писател. Ще завърша мисълта си така: сега освен състрадание не чувствам нищо друго към украинците.
[ad id=“225664″]
Да видиш света, преди животът да е свършил
Защо на своите 80 години долетях в Сахалин? Знаете ли, няма рационални причини. Просто никога не съм бил в Далечния изток и ми е интересно да разгледам този край. Помислих си, че трябва да покажа ретроспекция на филмите си пред младите хора, родени преди 20 години, когато вече бях снимал 20 филма, които те естествено не са гледали.
Прииска ми се да пообщувам с хора, особено интересни са ми 40-годишните родители и техните 20-годишни деца; с тях ми се говори за живота и изкуството. За мен тяхното мнение е много важно, как чувстват и разбират живота. Та нали именно за тях животът тепърва предстои!
Сахалин е голямата примамка за Чехов. На никого до Антон Павлович не му е минало през главата да пристигне тук, на края на света, на каторга, доброволно! Така са му казали и лекарите, когато се готвел да замине за острова: „Вие сте полудели!” Той вече е бил много болен човек.
Чехов, бидейки лекар, прекрасно е разбирал, че не му остават още много години на този свят. Значи в неговата постъпка има изключително дълбоки причинно-следствени връзки.
Фьодор Михайлович Достоевски има „Записки от Мъртвия дом”, Чехов – „Остров Сахалин”. По-късно това ще се случи и със Солженицин с неговия „Архипелаг ГУЛАГ”.
Но Антон Павлович постъпва така не по принуда, а съзнателно. И става дума за политически акт на човек, който никога не е бил политически ориентиран. Мисля, че двигателят за този акт е очевидното му желание да види света, преди животът му да е свършил.
[ad id=“225664″]
Как написах писмо до дядо
В живота ни има много слабости. Една от тях е, че обикновено не ценим достатъчно живите си роднини. Аз например бях на 75 години, когато написах писмо до дядо ми Пьотър Кончаловски. За мен бе много интересно занимание от тази моя възраст да задавам въпроси на дядо. Въпроси, които не бих могъл да му задам, когато съм бил на 18–20 години. Тогава са ме вълнували съвсем други неща…
Нима е могло да ме вълнува, че великият художник Врубел е бил на сватбата на моите дядо и баба? По-късно научих, че Миша Врубел, вървейки по улицата, питал пътуващите с шейни познати: „Накъде сте тръгнали?” „Дъщерята на художника Суриков се омъжва за Петя Кончаловски”, отговаряли му те. Той: „А може ли да дойда с вас?“ Така скочил на парапета на една от шейните и присъствал на сватбата на моите дядо и баба. Замислете се, Врубел е висял на парапета на някаква си шейна! Ето в това е уникалността на случилото се! Ах, как съжалявах, че не съм разпитал дядо си за Врубел, за Коровин…
После, след години, в своя статия го попитах за всичките тези неща. А отговорите вече се наложи да потърся в литературата. Представях си, че дядо може да ми отговори. Но безумно съжалявам, че не го разпитах, докато беше жив. Лекомислието на младостта не ми позволи да го направя.
Често съм казвал на татко: „Тате, напиши мемоари…”. Той така и не написа. Аз написах откровено, без особени трудности, своята автобиографична книга с много казващото заглавие „Долни истини“. Макар че това, което написах, не привлича като изповед. Изповедна трилогия има Жан-Жак Русо. От Лев Николаевич Толстой са останали удивително изповедни неща. Аз съм далеч от това.
Кой за мен днес е Никита Михалков? По-малкият ми брат. И какво че мустаците му са посивели? Това не е важно. Докато татко беше жив, той ме смяташе за глупак. Нищо че бях вече на седемдесет и бях станал дядо. А баща ми можеше просто да каже: „Хайде стига, какво разбираш ти?…”
Сега например аз се отнасям така към сина си Егор, който прехвърли петдесетте. И това е нормално. Когато татко си отиде, казах на Никита: „Ето, сега сме сираци…”
[ad id=“218548″]
Творческо съперничество с Никита? Имало го е, има го и сега. Неизбежно е. Като при двама единаци. Съперничество има винаги. И в добрия, и в лошия смисъл. Главното в нашето съперничество е полемиката. Но с възрастта тя променя своите форми. Човек трудно може да си позволи живота такъв, какъвто е. Или да позволи на хората да бъдат такива, каквито са. Цял живот ми се налага да приемам живота и хората такива, каквито са.
Съперничеството между художниците е неотменна част от тяхното битие. Голямо съперничество е имало между Рафаело и Микеланджело. Между Микеланджело и Леонардо да Винчи. Ако живееха в днешно време, те не биха могли да бъдат така нелицемерни, така съвършено искрени. Със сигурност Микеланжело не би могъл. Тежък човек, труден. Рафаело му е казвал: „Ти си гений”. Той: „Ти непрекъснато крадеш от мен…”.
Нищо ново под луната и никога няма да има нищо ново
А с по-малкия ми брат всичко бе по друг начин. В началото той бе хлапе. После хлапето започва да снима кино. После аз започвам да се чудя какво става. След това разбирам, че нещата му се получават; започвам да се удивяваш как става това. В един момент разбирам, че е майстор!
Но Никита никога не се съветва с мен. Никога! Мисля, че когато започна своята кариера, вероятно се е страхувал да не би да му повлияя. Медиите се разшумяха, виждайки ни с Никита да се прегръщаме след връчването на „Златния орел“ за „Рай“. Ние имаме добри отношения, братски! Да, спорим, но нищо повече. По-често аз споря с него, той проявява търпимост. Изтърпява критиките ми повече, отколкото аз неговите.
Изобщо търпимостта не е характерна за руския човек, макар с възрастта да се учи на това.
[ad id=“218548″]
„Адвокат съм на човешките слабости“
Има неща, които са оказали колосално влияние върху мен. Например Валентин Катаев с неговите шедьоври в руската литература. Имам предвид „Светият кладенец“ и „Елмазен мой венец“. Спомням си, че когато прочетох тези неща, бях смаян от красотата на езика. Тогава още не четяхме Бунин, неговият слог също е чудесен.
Веднъж видях Катаев, седнал в една кола. Помня, че валеше сняг, аз, превит на две, притичах, почуках. Катаев отвори прозореца – и сега е пред очите ми недоволното му лице. Когато казах, че съм син на Сергей Михалков, то се изкриви още повече. С кисела физиономия изслуша всичките ми думи на почит. Но това е човешки детайл, а Катаев наистина е гениален писател. Словата му, когато описва как Сергей Есенин рецитира поемата „Черният човек“, са просто брилянтни. Половин страница истински литературен шедьовър, който може да се чете и препрочита!
Много често ме упрекват, че гледам на руските хора като на насекоми, не е така. Това е щампа, която са ми залепили и я използват, когато искат да ме наритат. Във филма „Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“ отново съзират някаква пренебрежителност към руския човек. Пълна глупост.
На мен Бог ми е дал способността да обичам хората, аз обичам героите си. Втората ми способност е в някаква степен да предавам тази любов на другите. Дали е трудно да се обичат хората? Знаете ли, тук веднага се появява алюзия с притчата за наполовина пълната или наполовина празната чаша. При различните хора е различно. Ние с жена ми в този план сме двама различни човека. Юлка казва, че чашата е полупразна, а аз настоявам, че е наполовина пълна.
Много леко общувам с хората и колкото повече живея, толкова по-интересни ми стават. Ни най-малко не съм уморен от хората и живота. В паметта ми се е врязала фразата на един индийски философ – че към всеки срещнат трябва да се отнасяме като към свой учител. А как забележително отговаря Толстой на въпрос на журналист кой е любимият му събеседник! „Този, с когото разговарям в дадения момент.”
Мой недостатък е, че подавам ръка на даже на този, на когото не бих искал да я подам. Да не подадеш ръка е невежливо. Лесно е да осъдиш човека, а виж, да го разбереш, е трудно…
Мисля, че най-тежкото човешко падение е садизмът като вътрешна патология. Садизмът тласка човека към ада. Данте е пратил в най-ниските хоризонти на ада предателите. Предателите на свои деца и роднини.
За мен там се намират садистите. Все пак аз съм адвокат на човешките слабости, а не прокурор. Разбирате ли, фразата „Прости им, Господи, за невежеството!” е пълна преглупава мъдрост.
[ad id=“218548″]
Когато мъжът плаче…
Защо Андрон? Аз съм кръстен Андрей. Просто Пьотър Петрович Кончаловски обичаше да цитира една сибирска пословица, която чул от Василий Иванович Суриков: „Виж ти, ботушите ми. Андроните идват…”. Какво означава това, до ден днешен не знам. Съдейки по всичко, някаква абракадабра.
Ето защо той ме наричаше Андрон, а името е староруско. Не ми е много близко. Андрей е по-близо до мен.
А защо Кончаловски? Имах някакъв конфликт с баща ми, свързан с младежки спорове, на фона на унгарските събития през 1956 година. Вече съм казвал, че съм рожба на десталинизацията и по този въпрос с баща ми имахме конфликти. Той преживяваше, възмущаваше се. Аз си позволявах да му задавам разни дисидентски въпроси.
Първия си сценарий с Андрей Тарковски публикувахме в „Московски комсомолец”, аз се подписах Безухов. После станах Михалков-Кончаловски, после Кончаловски. А Никита Михалков стъпи силно в киното със своите изяви.
Фамилията Кончаловски сега за мен е органична. А виж, децата ми, които по паспорт са Михалкови, избраха да станат Кончаловски. Синът ми Егор се нарече Кончаловски. Разчита на моята репутация…
Нуждае ли се актьорът от ум? Тук всичко е сложно. Великите актриси притежават колосална мъдрост. Вземете Инна Чурикова, Джулиета Мазина, Ана Маняни – всички те са велики актриси. Но и мъдростта им е феноменална.
Великият актьор може да бъде и необразован, наивен. Актьорът може да бъде много глупав човек, но велик актьор. А може да бъде изключително умен човек и лош актьор. За това няма еднозначна формула.
Кеша Смоктуновски, без да е интелектуалец, бе гениален актьор. Съществуват актьори нарциси – при тях присъства определен нарцисизъм, който поставя под въпрос актьорската им същност и показва ниско Ай Кю.
За мъжа е противоестествено желанието да бъде харесван. Това е чисто женско начало. Желанието да се харесват е присъщо не само за актьорите, но и изобщо за творческите личности. За писателите например. Всичко е много индивидуално. Мисля, че Бунин е обичал да се харесва, а Антон Павлович Чехов не е можел да понася това.
Завиждам на хората, които могат да накарат другите да плачат, без самите те да проронят дори една сълза. В този план за мен е феноменален Константин Симонов. В интернет има видео как Симонов рецитира стихотворението си „Чакай ме“ („Жди меня“) – това е шедьовър на мъжкия талант.
В състояние съм да се разплача от личната си болка. Откъде взимам сили, при моята голяма лична болка, да долетя в Сахалин? Не зная, не зная…
На мен все пак ми върви, по характер съм такъв. Има един забележителен философ, Виктор Франкъл, който е написал уникално нещо – „Да кажеш на живота „Да!“. Велика книга, която ме е научила на много. Научила ме е, че човек може да намери смисъл във всяка ситуация. Съществува определен смисъл, който се появи при мен след трагедията с дъщеря ми. Именно той ме движи сега.
Още ми се ще на имам много желания. Разни. Всичко това се нарича жажда за живот.
[ad id=“218548″]
Не се променят само идиотите…
Глобализацията унищожава суверенитета на държавите… И нашите зрители, за мое нещастие, все по-често стават киноамериканци. Ядат пуканки по време на прожекцията. Защо сега киното е толкова кресливо? Защото всички дъвчат. Холивуд снима кино за дъвчещи. Аз снимам кино за четящи.
Пазарният закон, според който търсенето определя предлагането, води културата към унищожение. Защото търсенето винаги е на по-ниско ниво, отколкото трябва да бъде. Масовостта е пагубна. Индивидуалността е свойствена за човека. Ненапразно в Библията е казано, че пътят към върха е труден и тесен.
Затова в изкуството пазарът придобива все по-масов характер. Човек живее по-лесно, когато не полага усилия, а без усилия няма растеж. Често казвам на сина ми, че хората, които четат книги, ще управляват тези, които не четат.
Всички ние се променяме, не се променят само идиотите. С възрастта се появяват нови илюзии. Защо илюзии? Защото на всеки десет години ние си казваме: „Господи, какъв глупак съм бил!“ На 30 години смяташ, че на 20 си бил глупав, на 40 – че на 30 си бил наивен. Същото е и на 80. Мислиш си: „Ох, та на 70 съм бил млад човек!“.
Абстрактното изкуство не предизвиква никакви чувства у мен. Смятам, че „Черният квадрат“ на Малевич е просто мошеничество. Аз съм ретроград.
„Погледнете китайската, християнската цивилизации — там на първо място са задълженията. Когато човек получава всички права, той, грубо казано, губи човешкия си облик.“
Всяко дете може да нарисува черен квадрат, но Малевич, разбира се, е велик скандалджия, това, че е провесил черния си квадрат в червен ъгъл, там, където би трябвало да виси икона, бе „предизвикателство“, предизвикало огромен скандал.
Спорихме с Михаил Швидкой на тази тема. Аз казах: „Кажи ми, защо са нужни осем страници текст, за да се обясни що за нещо е „Черният квадрат“? Когато гледаш произведенията на Васнецов или „Троицата“ на Рубльов, няма нужда от никакви обяснения“.
Чувствата се предават без обяснения, а когато трябва да напрягаш мозъка си, това ми напомня на интелектуален онанизъм. Извинете.
Затова никога не бива да притесняваме да казваме: „Не ми харесва“. Кралят е гол. Едно изречение и всичко е ясно.
Щастието не се измерва с икономиката
Често си мисля защо, ако БВП е висок, страната се развива успешно, а ниският БВП е синоним на катастрофа? Това е голяма илюзия, може БВП да е висок, а хората – нещастни. Норвегия е страна с успешна икономика и високо ниво на самоубийства. Икономиката се измерва с цифри, тя не измерва щастието на хората. Пазарната стойност и човешките ценности са различни неща.
Любителите на съвременното изкуство познават добре известния художник Анди Уорхол, който е бил нещастен психар, живял в Америка. Намерил е за себе си хубава ниша – апликирал е върху коприна снимки, които после оцветявал с бои. Нещо повече, тава го е правел не той, а неговата „Фабрика“. Но наистина, има една негова картина, на която той уринира, бидейки в нетрезво състояние. Върху коприната остават петна от урината му, този „шедьовър“ е продаден за 11 милиона долара. Това е щрих към пазара и художествените ценности.
Салвадор Дали ненапразно е казал: „Аз съм богат, защото светът е пълен с кретени…“.
Художникът не може да е безкултурен, днес това е сериозен проблем. Всички сериозни художници са познавали добре световната култура. Познавали са традициите, а в традициите е човешката мъдрост. А виж, новаторството – това вече е нарушаване на традициите. Преди да нарушаваш нещо, трябва да го познаваш.
Блокбастърът – това е нещо, интересно за гледане. Много интересно. Но когато филмът свърши, бързо го забравяш. А когато филмът е произведение на изкуството, след като си го гледал, не искаш да говориш, ще ти се да помълчиш.
Знаете ли какво е най-скъпото за режисьора?
Мълчанието на зрителите след филма. Това е показател, че са се докоснали до нещо, което не бива да се произнася на глас.
А вие говорите за свобода. Талантът е важен, не свободата.
Записал: Александър Ярошенко
Превод от руски: Елена Дюлгерова
Източник: http://glasove.com/
