Какви сме ние, българите?

Традиционно ли е това семейство?

Девствеността си двойките у нас губят, според статистиката, към 16-17 годишна възраст, а това значи, че 10-15 години младежите водят полов живот без да имат семейство – като модерни индивиди. Еманципацията на жената, която почва срамежливо откъм началото 20-ти век и бива довършена в комунистическата епоха, променя радикално традиционната роля на жената. Днес разминаването в заплащането на жени и мъже в България е почти два пъти по-малко, отколкото в развита страна като Германия например.

Представата за традиционното семейство е вероятно някаква детска носталгия по времето, когато мама, татко и аз вечеряхме пред телевизора, и често ни спираше тока, така че трябваше да си говорим. Днес семействата все по рядко сядат заедно на масата, а когато го правят, единият гледа телевизора, другият се взира в лаптопа, третият си попипва телефона. В добрите семейства комуникацията може да мине през сателита: „Мамо, пратих ти един линк с много смешно видео“. На празници е наистина различно, например решават да си направят един колективен шопинг в мола, макар че в такава ситуация на мъжкия пол често не му достига търпение за празнично колебание пред всяка витрина заедно с женския пол.

В някакъв смисъл традицията се завръща през семейния бизнес, който може би се привижда някому като съвременна версия на полумитичната славянска задруга. Ще е интересно дали все пак той се връща към описаното от Иван Хаджийски „блажено време на българския човек с единството на стопанските интереси, с обезпечеността на задругата, със спокойствието, с което всеки гледаше бъдещето, с общата радост от живота, труда, споделяна с близки и открити души и сърца, със своето безгрижно веселие, непомрачено от завист, злорадство, съревнование и грижата за утрешния ден“. Новите десни търсят в идилията на дребния бизнес връзката между капиталистическия индивидуализъм и предполагаемите традиции. И все пак да не забравяме, че става дума за 16% от трудоспособното население, така че нека идиличните обобщения се правят предпазливо.

Българинът – дълбоко религиозен?

Но самата структура на тази религиозност някак не влиза в каноничните рамки. 58% вярват в бог, но само 29% – че има живот след смъртта. 60% смятат, че човек има душа, но само 23% че тя може да отиде в ада, а 25 % – евентуално в рая. Тези странни разминавания ни дават идея за това, че хората едва ли влагат в религиозните метафори традиционния смисъл. „Има бог“ вероятно значи „има справедливост“, „лошите ще бъдат наказани“; от друга страна „няма живот след смъртта“ може би трябва да разбираме в смисъл „к’вот хапнеш, к’вот сръбнеш – туй то“.

Според добронамерени специалисти по религиите, не повече от 5-10% от българите могат да се определят като православни християни – хора които имат духовен водач, изповядват се, спазват поста (включително сексуалното въздържание), посещават редовно църква и т.н. А останалите, които се записват „православни“ за статистиката? Те разглеждат религията като елемент от модерната националната идентичност (защото нацията се ражда много векове след християнството, нали сме наясно?).

Традицията от музея отдавна вече не е начин за живот

Наистина бомбардирани сме от традиции – едни са режисирани от етнографи, други преоткривани по проекти, трети възстановявани от ентусиасти. Играят ни традиционни нестинарски танци, за които бабите ни не са чували, маскират се като сурвакари. Това е чудесно забавление, особено когато го правят талантливи хора. Но нека сме наясно: че специално се занимаваме да пазим и възкресяваме ритуали, че шием бръчници, че дялкаме хурки – това означава, че тези неща са се загубили в модерната ни култура. А впрочем самият музей е модерна институция, защото в старите общества традицията няма защо да се съхранява, понеже е просто начин на живот.

Всяка сутрин по ТВ ни съобщават какви точно суеверия са подходящи за днешния ден. Но не бързайте да заключвате, че сме езически народ, толкова традиционен, че дори не е овладял християнството. Тия суеверия днес са част от постмодерната консуматорска култура. Поръчваме си леене на куршум за страх съвсем както плащаме за перлена вана в спа-център, чукаме на дърво да не се качи дяволът на масата също както блъскаме пералнята, дано тръгне. А традиционната българска кухня измислихме в момента, в който почнаха да идват туристи – древната шопска салата например Балкантурист създаде през 60-те, славно време на форсирана модернизация. Традиционните хора не ядат традиционна храна – те просто готвят както си знаят. А за нас традиционният боб-в-гърне е потребителска опция наред с пицата, сушито, кърито.

Какво общество сме?

Е добре, а защо тогава политици и говорители не спират да ни натякват колко традиционно е модерното ни общество? За новите десни това е начин да оградят идеологическата си идентичност в един свят, където и левите са приели демокрацията и пазара, тъй че различителните линии се замъгляват. За други предполагаемата ни традиционност е оръжие за борба срещу Европа, в частност израз на русофилско инатене срещу глобализацията. Трети я размахват агресивно колчем стане дума за бежанци, равенство на половете или модернизиране на образованието. Има и мрачна (гражданска) употреба в смисъл „абе, диви сме, няма да се оправим и това си е“.

Аз пък ще ви кажа, че ние сме едно средно модернизирано общество – строим къщите си с бетон, адаптираме се с лекота към смартфона и никак не се умиляваме, когато видим традиционна конска каруца по улиците на София. Но има нещо друго, което ни се привижда като традиционност: съпротивата срещу реформи, които ни отнемат нещо, което вече сме извоювали. Опитайте да върнете жената в кухнята или да забраните абортите (което май се върти в главите на алтернативно десните) – ще срещнете яростен отпор. Опитайте да отмените такива модерни придобивки като пенсионната система, помощите за безработни, здравната помощ – и гледайте каква традиционалистка съпротива ще се надигне. Защото нашата традиция отдавна не е да сме кукери и лазарици – традицията ни е да сме модерни хора.