Един от големите проблеми на българското самочувствие стои векове открит. Това е прикритият от българското чуждопоклонничество произход на Братята Кирил и Методий. В Кирило-методиевската енциклопедия – библията на панславизма в България, се разисква родовия корен на нашите светци по типичния за онези години начин. Авторите на статиите, отнасящи се към проблема, обсъждат единствено гръцки и славянски вариант. Българският произход не се разглежда.
[ad id=“225664″]
В монографията си „Непознатите Кирил и Методий” (Ст.Загора, 2008 г.) разисквах темата задълбочено и обективно. Компетентните българи не намериха смелост да коментират моите усилия и находки. Сега ще споделя с редовия читател част от съображенията си в полза на българския произход на тези велики синове на нашия народ, въз основа на съответни текстове от Пространното житие на Константин – Кирил, наречено Житие Кирилово (ЖК) и от Краткото житие на Константин – Кирил, наречено Успение Кирилово (УК), които са основен източник на сведения за живота и делото на Братята. Историците, наши и чужди, за да оправдаят фалшифицирането и замъгляването на получаваната от Панонските легенди информация, са ги квалифицирали като жития, т.е. тези творения имат митичен и легендарен характер и не следва да се приемат като напълно достоверни. Защото под обилните маргинализиращи наслагвания, аналитично мислещите ще намерят достатъчно основания да прозрат българската следа. Основание да изкажа подобно мнение ми дава авторството на ЖК, което е дело на съратниците на светите Братя, за които живота и делото на Философа е било отворена книга. В житието е написано пределно ясно: Беседите на Философа Константин със сарацините и евреите „преведе нашият учител архиепископ Методий…”.
Заслужава да се отбележи, че най-ранния препис на Пространното Кирилово житие е от ХV век. За сега в науката са известни 58 пълни преписа, от които само 8 са южнославянски, останалите са руски по произход. Между групата на руските преписи и групата на южнославянските преписи има известни редакционни различия.
[ad id=“237001″]
На второ място ще се позова на кратък текст от Успение Кирилово (УК). Според литературните историци „несъмнено Успение Кирилово е възникнало в България. Най-сериозен аргумент за неговия български произход е подчертаното желание на съставителя му да представи Константин – Кирил като просветител на българите и като българин по народностна принадлежност”.
Започвам изследването на текстовете, които третират произхода на моите герои, като ще запозная читателя с тях, следвайки стриктно повествованието в популярния текст на ЖК и УК на съвременен български език. След това ще направя съответните изводи и моите последващи коментари.
Братята са израснали в Солун. Константин бил прилежен ученик и проявявал изключителни способности. „Той с бистрата си памет преуспяваше в науката повече от всички други ученици, та беше за почуда на всички”. Логотетът Теоктист забелязал способностите на момчето и го настанил в Магнаурската школа, където се учели децата на висшата аристокрация на Източната Римска империя, в т.ч. и децата на василевса.
След завършване на Магнаурската школа Константин продължил да се обучава и да работи за своето духовно израстване. Това било оценено от властите и логотетът му предлагал богатства и изгодна женитба, но бъдещият философ отказвал всички земни блага с думите: „…за мене няма нищо по-велико от науката, чрез която ще придобия мъдрост и ще потърся прародителската чест и богатство”.
Константин се изявил в обществото като високо ерудиран мислител и бил наречен от светския и религиозен елит на Константинопол „философ”. По някое време дошла до василевса молба от кагана на хазарите да му изпрати учен мъж, който да му докаже, че „вашата вяра е по-добра от вярата на всички други народи”. Хазарският владетел се задължил: „…ако (този мъж) обори евреите и сарацините (арабите мюсюлмани), ние ще приемем вашата вяра”. Василевсът Михаил III преценил, че освен Константин, „никой друг не би могъл да извърши това както трябва”. Така по неговата повеля Филисофът Константин се озовал в Херсон, а след това и в столицата на хазарите. Каганът го поканил на обяд и неговите хора поискали да знаят какъв е санът на госта им, за да решат къде да го поставят на трапезата. На техния въпрос философът отговорил така: „Имах дядо, много велик и славен, който стоеше близо до царя. Но когато отхвърли дадената му голяма чест, той бе изгонен и отиде в чужда земя, обедня и там ме роди. Аз потърсих предишната си прадедовска чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук”. По време на следващата среща при кагана, Философът Константин започнал с думите: „Аз съм самичък между вас без род и без другари,…”.
[ad id=“238430″]
В ЖК се съобщава, че преди срещата на Философа Константин с хазарския каган и с еврейските и арабски застъпници, той намерил „ … евангелие и псалтир, написани с росски букви (в българския превод е написано „руски” букви – доб.моя СД), и срещна човек, който говореше на тоя език. Той влезе в разговор с него и разбра смисъла на речта му, сравнявайки със своя говор различието на звуковете на гласни и на съгласни. И като отправи молитва към бога, скоро започна да чете и да говори (на тоя език)”.
В УК може да се прочете: „Отечеството на този преподобен наш отец Кирил беше триславния и велик град Солун, в който се и роди. Българин по род, той се роди от благоверни и благочестиви родители. Името на баща му беше Лъв, а на майка му Мария, богати и първенци в този град, …”.
Цитираните текстове, имащи отношение към произхода на светите Братя, дават основание да се възприемат следните внушения, след които ще направя моите коментари:
1. Философът Константин е бил наясно, че неговите деди („прародители”) са принадлежали към род, прославен с чест и богатство.
– Прави впечатление, че независимо от декларираната от Философа християнска преданост, той е имал амбицията да получи наследството на своите предци. За осъществяването на тази си цел младият мъж се стремял да добие мъдрост, чрез наука и вяра в Бога.
– Честта в онази епоха е била, най-вече, достояние на властващите военни. Следователно, неговите деди са били значими фигури сред олигархичните кръгове в държавата.
[ad id=“225664″]
2. Родината на Философа Константин имала владетел, който е бил титулуван „цар”.
– В мое изследване, публикувано в книгата ми „Мадарският летопис. Дохристиянската религия на българите и още нещо”(Ст. Загора, 2015 г.), анализирах податките, свидетелстващи за използвания от българските владетели през Ранното българско средновековие титули. Установих, че до Крум това е било „кан”, а след 811 г. – „цесáр”.
Няма съмнение, че ЖК е било написано с глаголическа азбука, при което думата „цесáр” е била изписана без съкращения. През Втората българска империя житието е било транслитерирано с кирилически букви, като титула на владетеля е бил написан по гръцки образец в стегнат вид – „цсрь” или „црь” с титли (чертички) отгоре, указващи направените буквени съкращения. Основание да заявя това ми дават Малкия речник на старобългарския език (разбирай езика на Кирил и Методий) и речника към „Грамоти на българските царе”, в които думата „цар” не фигурира. „цесáр” и производните от него са представени изчерпателно. Трябва да посоча, че първият речник е изграден от думите, използвани в създадената през Първата българска империя и запазена до наши дни книжнина. Вторият посочен речник се основава на ползваните в грамотите (дарителски актове) на българските владетели от Втората империя в полза на манастирите.
Очевидно при многократното преписване от кирилическите текстове в руските манастири през Средновековието, книжовниците са прочитали посочените стегнати формати като „цар”, което е в съответствие с включената в титулатурата на киевския владетел Иван Грозни през XVI век „цар”. Титулът „цесáр” е бил така непознат на монасите от княжествата, пръснати из територията на днешна Украйна, че великите български императори Борис Покръстителя и Симеон Велики били наречени „князе”. Така или иначе дадените от късните преписвачи титули на владетелите, посочени в Житието са добили смисъла император. Това се отнася, разбира се и за владетелят на Източната римска империя, т.е. василевса.
Тук е място да се отбележи, че през втората половина на IX век, в Средна и Източна Европа, е имало само двама императори – византийският василевс и българският цесáр. От този факт читателят може да си направи първия важен за темата извод. Другата европейска империя е свещената Римска империя на Карл Велики, разположена далече на северозапад. Не съществува в древните летописи дори и намек да произхождат светите Братя от франките.
3. Дядото на Константин, който стоял „близо до царя”, бил „много велик и славен”.
– Не е трудно да се възприеме, че близки на владетеля по онова време са могли да бъдат единствено хора от неговата кръв, т.е. от неговото семейство. Елементарен прочит на историческите четива доказва това – първи сътрудници на властващите са били винаги техните братя и деца. То е и основанието да е бил дядото на Константин велик и славен. Можем да предположим, че същият този дядо е бил успешен военачалник, награждаван от баща си за постигнати победи при осъществяването на военни кампании.
– обучението на Константин в Магнаурската школа свидетелства за признание на това, че той произлиза от най-висша аристокрация.
4. Константин е бил високо ценен от василевса на Източната римска империя като философ с особени постижения в теософията.
– текстът на Житието е категоричен – според византийския император религиозните догми на православието могат да бъдат успешно представени и защитени пред хазарския каган единствено от Философа Константин – „никой друг не би могъл да извърши това както трябва”.
– няма съмнение, както мисията при сарацините, така и хазарската мисия, може да бъде възложена на високо еродиран и отлично подготвен теософ, който задължително произхожда от най-престижни аристократични среди.
5. Дядото на Константин е „отхвърлил” дадена му от владетеля голяма чест, поради което бил изгонен и отишъл в чужда земя.
– Тук се потвърждават привилегиите, с които се е ползвал „близкия” на „царя”. Преписът не разкрива провинението на дядото. Но се сблъскваме с един абсурд, съдържащ се в казаното, че владетелят „изгонил” своя довчерашен приближен в чужда земя. И днес е напълно невероятно щото един стоящ високо в йерархията на една автокрация, очевидно добре запознат с нейните големи тайни и престъпления, да бъде изгонен, обиден и унизен, в чужда държава. Та нали той може да бъде употребен от чужденците по всяко време в полза на техните интереси. Да се изневери на автократора или да се откаже неговото благоволение е било равносилно на държавна измяна. Съдбата на такива „предатели” и техните родове е била предопределена. (Да си спомним за родовете на петдесет и двата български боляри, опитали да детронират цесáр Борис, заради отказа му от отческата вяра). Така разглежданата обстановка в държавите от Ранното средновековие е напълно естествена. Владетелите са били абсолютни монарси, самодържци. Те са били собственици на държавната земя и имущество, върховни съдии, религиозни предстоятели, главнокомандващи на армията.
– Мога да предположа, че този текст е бил неволно променен и ако е имало изгнаник, той не е бил дядото на Философа. Или пък е съзнателно променен от заинтересовани, за да се затъмни връзката на Братята с техните предци и така „да станат” те славяни.
– Трябва, също така, да се направи в този смисъл един много внимателен анализ на податките за живота на светите Кирил и Методий. Той би ни дал мотиви да се приближим към изградената конструкция и с достатъчно основания да възприемем възможността, че светите Братя са българи с ярко национално самосъзнание. Посоченото в ЖК указание, че дядото, изгонен от своя цар, е отишъл в чужда земя, идва да внуши на поколенията, че българските просветители не са потомци на действителния си предтеча. Гръцките висши църковници не биха желали да допуснат да остане в ЖК написано, че тези представители на висшите интелектуални среди на Византия, изневерили на гръцките светски и религиозни интереси, са от коляното на големия воин, строител, държавник и антихрист – българския цесáр (император) Омуртаг. Още повече, когато са били унищожени или скрити и до днес всякакви други свидетелства за живота и делото им. Това отношение на висшата светска и духовна власт на ромеите към Философа Константин и брат му Методий след 863 г., когато те напускат тайно Византия, се доказва от факта, че са били подложени на културен остракизъм и 300 години византийските хронисти мълчат за тях. Едва в началото на ХІІ в. архиепископ Теофилакт Охридски говори за великото дело на Братята да създадат българския език като компилация от български, тракийски, славянски и хунски или аварски говори, както и съответната му писменост.
– На последно място ще изложа предположението си, че ако в протографа фигурира текста за изгонването на дядото от земята на предците му, то е било, за да се създаде паралел с изгонения от Рая Адам, заради нарушената забрана на Бога да вкуси от плода на познанието.
6. Житието съобщава, че след като попаднал в чужбина, дядото на Константин обеднял и там го родил.
– Доказах, че е било невъзможно на нелоялния към владетеля приближен да напусне страната, а още по-малко вероятно, да бъде той изгонен от патрона си. Така че, проблем за обедняването на дядото в чужбина не съществува. Ако пренесем твърдението върху родителите на Константин, се сблъскваме с противоречието със сведенията от Успение Кирилово. Там е казано, че родителите му са били „богати и първенци в този град, …”.
[ad id=“225664″]
– Използвания в ЖК израз „той бе изгонен и отиде в чужда земя, … и там ме роди…” не може да се възприеме като метафора. Няма практика в древността да бъдат определяни дедите като родители. Още повече, в Успение Кирилово авторът е категоричен, че родители на Константин са именно баща му Лъв и майка му Мария. Изненадан съм от факта, че в многократно преписваното Кратко житие името на бащата се е съхранило като Лъв. Ако той наистина е имал име със значението Лъв, то би било променено при преписите от руските книжовници като Лев, а в Житието би трябвало да добие гръцкия еквивалент Леон. Тази бъркотия е несъществена, но тя внася поводи за размишления.
– Славистиката полага усилия да определи произхода на майката като славянка поради даденото й в УК еврейско име Мария. Колкото и да е това съмнително, то не може да промени традицията, според която, освен при евреите, произходът на хората от ония години се определя от етноса на бащата.
7. Авторът на Житието поставя в устата на Константин думи, според които той е положил усилия да потърси веднъж прародителската си (:”…ще потърся прародителската чест и богатство”) и веднъж прадядовската си („Аз потърсих предишната си прадедовска чест.”) чест и богатство.
– В двата израза няма противоречие, но тук намираме едно важно уточняване, с което честта, към която се е стремил Константин е именно честта на неговия прадядо. Съгласно моята идея, този прадядо е именно онази фигура, която е символ на българско достойнство и величие.
8. Авторът на Житието обяснява причината, поради която Константин не би могъл да постигне честта на своя прадядо с това, че той е Адамов внук.
– Тази фраза е била предмет на многобройни тълкувания и спекулации. Използваното подобие на съдбата на Адам и тази на Константиновия дядо не може да носи никакво определящо за темата значение. Общото тук е това, че както Адам е нарушил забраната на Бога, вкусвайки от плода на познанието, така и дядото е допуснал да накърни държавните интереси на родината си и да си навлече височайшия гняв. Няма съмнение, че докато в държавата на прадядото господства духа на старата автокрация бъдеще за неговите потомци там не е съществувала.
9. Силно впечатлява факта, че независимо от значимото признание и роля на Философа Константин във Византия и уважението и вниманието, което му оказват високопоставените хазари, той се чувства сред тях „…самичък… без род и без другари,…”.
– Няма съмнение, че Философът Константин притежава мощно чувство за родова принадлежност и очевидно той е във Византия чужденец, лишен от род и другари. Този израз спомага за определяне на етническата принадлежност на светите Братя към племе, за което верността към Родината има висока стойност и дълбок емоционален смисъл. Това племе е безусловно българското.
– Тази фраза потвърждава още веднъж изолацията на политическия беглец от роднините, останали в родината и чувството му, да е сам в неистов стремеж да възстанови накърненото си родово достойнство, както и алюзията за изолацията на човека, обрекъл живота си на гордост и чест. В подобни усилия често голямата личност застава трагично на трасето на историята.
10. Няма съмнение, че в протографа на ЖК е запазено описанието на срещата на Константин с представител на племето на россите, който притежавал евангелие и псалтир на росски език. След като влязъл в разговор с россиянина, Философът започнал след малко време да чете тези книги и да говори свободно езика му.
– В книгата си „Мадарският летопис, дохристиянската религия на българите и още нещо” (Ст.Загора, 2015) доказах, че россите са персийско племе, обитавало земите на Близкия изток и оглавило дребните славянски княжества около Киев. В съвременната историография, като че ли вече няма несъгласие за персийския произход на древните българи. Това, очевидно, се потвърждава от посочения текст със съобщението, че Философът Константин като сравнил речта на россиянина „…със своя говор … скоро започнал да чете и говори (на тоя език)…”.
– Много странно е това, че българската историография не е отделила специално внимание на тоя текст. Нима може да има по-силно доказателство от съобщението, че „своя говор” на Константин е твърде близък с този на россиянина? Авторът е посочил родовия говор на Константин без да го определи. Не мисля, че има говор, освен българския, който да отговаря на изложените до тук съображения за произхода на Философа. Това ще рече, че двамата събеседници са били представители на етнически близки древни народи – българския и росския.
– Славянските книжовници заменят упорито етнонима „росси” с „руси”, пренебрегвайки арогантно националната памет за етнонима на първите владетели на славянските княжества, заложена в името на тяхната държава Россия. Така както българските слависти маргинализират произхода на българите, заложен в името на техните многобройни български държави, като го определят като славянски.
Както вече споменах славистиката в България счита за невъзможно да бъде произходът на светите Братя български. Да, но свободните изследователи са на друго мнение. В общественото пространство съществуват вече редица варианти за българския им произход:
Светите Братя са
– от семейство на прогонени от България славянобългари от болярски род;
-
наследници на кан Кардам;
-
наследници на кан Тервел;
-
наследници на кан Телериг;
-
наследници на от Бога цесáр Омуртаг.
- [ad id=“236993″]
В книгата си „Непознатите Кирил и Методий”(Ст.Загора, 2008) разгледах първите три варианта и доказах, че по редица показатели, в т.ч. и поради неясен смисъл на етнонима „слаянобългари” и поради неподходящи биологични данни на бащите, те са нереални. Освен това авторите им третират Кардам и Тервел като прадядовци на светите Братя, което оставя празнота по отношение на липсващия персонаж на низвергнатия от владетеля дядо. Същото се отнася и до варианта Телериг. При него, разбира се, нещата се усложняват с факта, че самият Телериг е лишен от чест владетел на България, изневерил на своя народ и Родина. Кан Телериг бяга от Плиска в Константинопол, където се жени за близка на василевса и получава титлата патриций. Следователно липсва жадуваната чест като цел за постигане от Константин. Няма никакво съвпадение между историческата истина за Телериг и характеристиката на съответния предтеча на светите братя, дадена в ЖК.
В посочената моя книга аз правя обстоен анализ на биологичните данни на участващите във възпроизводствения процес от Омуртаг до Константин. Няма основания да бъдат поставени под съмнение възрастовите характеристики на бащите в този клон на императорската династия на България, които са могли да създадат своите наследници в ранните години на сексуалния си живот.
Съгласно моите постройки, от Бога цесáр Омуртаг низвергва първородния си син Енравота, лишавайки го от правото да наследи трона, поради това, че е приел християнството, пренебрегвайки отческата вяра. Канартикинът (престолонаследникът) Енравота , давайки си сметка, че живота му и този на неговите наследници, е обречен, използва влиянието си в държавата и урежда емиграцията на семейството на своя син, с родения вече Методий, във Византия,. Византийският двор приема добре този пряк наследник на българския трон и го изпраща като командир на военните структури на солунския стратег в качеството му на друнгар. В семейството се раждат общо седем деца, от които изтърсакът е Константин. Властващият след 852 г. в България цесáр Борис е втори братовчед на Кирил и Методий, което е ключ за обяснение на творческата дейност на Братята във Византия преди 863 г., на пътуването им до Рим през 868 г., както и за оглавяването на Панонската епархия от архиепископ Методий след 873 г.
От направения дотук анализ на литературните източници може да се приеме, че Константин и Методий са потомци на 1) прадядо, който е владетел, и 2) чийто престолонаследник в проява на вътрешна убеденост нарушава правилата на бащиното общежитие като приема християнската вяра, по повод на което 3) родителят го изгонва от благата на богатия дом и го лишава от престижа на общественото му положение, поради което 4) потомците му страдат от невъзможността да се освободят от греха. Към тази характеристика следва да се добави, 5) че Братята израстват в семейство на едноверци (дядото, родителите и самите те са християни). Авторът на житието, който е от кръга на Сподвижниците на Братята, сам той християнин, се отнася с очевидна симпатия към семейството им. Това дава достатъчно основание да се приеме, че провинението на дядото не е от осъждан от християнската вяра характер.
[ad id=“236999″]
От всичко гореизложено до тук става видно, че ако има текст, който противоречи на моята постройка е единствено посоченото в ЖК, че владетелят на отечеството на светите Братя е изгонил дядо им в чужда земя. По-горе, в т. 5, доказах, че подобно поведение на владетеля –автократор е невъзможно.
11. Цитираното от УК: „Българин по род, той се роди от благоверни и благочестиви родители” недвусмислено обобщава моите изводи за българския произход на светите Братя, направени въз основа на ЖК.
В споменатата по-горе моя книга, посветена на „непознатите Кирил и Методий” е изнесена допълнително поредица от авторитетни мнения и податки в полза на българския произход на светите Братя. Направените тук изводи от поставените в устата на Философа Константин думи и от сведенията на автора на Успение Кирилово ми дават основание да бъда категоричен:
Да, Философът Константин, наречен Кирил и брат му Методий са по произход българи.
Светослав Диамандиев
свободен изследовател
