КАК ДА ГОВОРИШ С ПАДИШАХ – коментар на Кеворк Кеворкян за прословутото интервю на Слави Трифонов с Бойко Борисов, в което премиерът трябваше да отговаря на въпроси на зрителите.
От писмо на сценарист на Слави научихме, че в шоуто са наясно с всички тайни на телевизията.
Тъй че размишленията по-долу са предназначени за ония, на които им е интересен и друг поглед към прословутото интервю с Падишаха, след което Слави отнесе доста бой.
Подканиха ме да го направя и някои ваши коментари.
Най-напред, преди да направи подобно интервю, човек трябва да си зададе въпроса, за какво му е нужно то – на него, но още повече на публиката.
После да си представи, как изглежда в очите на Падишаха, в състояние ли е да го респектира, да го обели до сърцевината му.
Какво ли има там, ще ни допусне ли изобщо в нея?
Ще изглежда някак странно, ако си навлечен с фланелка „Системата ни убива“ – а пък кротко разговаряш със същата тази Система.
Но ако все пак успееш да изясниш, как точно убива тя – как, как, как – дори само това е предостатъчно.
Стига да не те отнесе многотията от теми, което ще е от полза единствено за Системата – скок-подскок насам-натам и хайде, времето изтече.
Ако свалиш фланелката, не се опитвай отново да се скриеш – този път зад въпросите на зрителите, да ги използваш като някаква ограда, иззад която да надничаш.
Не ти е нужна патерицата на зрителските въпроси – не защото те не съдържат истината – а защото можеш да попаднеш в капана на субективния подбор.
Все ще те упрекват, че не си задал най-острите въпроси – и все ще те питат кой ги подбира всъщност.
Острието трябва да е в устата ти, в твоите въпроси.
Трябва да е ясно, че почти никой не може да се премери с Падишаха при равни условия – той идва и ти обсебва интервюто, това е неговият номер. Агресивен е – и трябва да нарушиш добрия тон, за да го укротиш, но тогава той ще се направи на жертва /на медиите/ и пак ще спечели, поне в очите на лековерните зрители.
Не можеш да го хванеш за вратовръзката и да го изведеш от студиото – много е тежък.
А ако се примириш и се придържаш към обичайното каканижене, това на бърза ръка ще те превърне във виновник в очите на публиката.
С него човек не може да се отпусне нито за миг, а и тамянът, който кади около себе си е толкова пушлив, че лесно може да замае главата ти.
Още с първите си думи примерно: „С кого разговарям – с политик или с журналист?“ – цели да те принуди да си свалиш гащите. Ясно е, че така иска да получи предимство още в началото на разговора.
Отрязваш го веднага, примерно така: „Слушайте въпросите ми и те ще ви подскажат с кого си имате работа“.
И продължаваш да навиваш бурмата: „Всъщност разговаряте с Народа – готов ли сте за това, искате ли го? Кажете му тогава направо, какво представлява България днес?“
Наивно е да се подпитва Падишаха за други хора – и то в тяхно отсъствие. Това е много удобно за него – така ще има възможност да прикрива собственото си отсъствие от разговора.
Споменавай единствено и само него, събери всичко в него, връщай го към него самия, не му давай да изпълзи встрани от себе си.
Щом вече е дошъл в студиото, спасението е да се говори само за него, за всичко – през него.
Ако се подведеш да говорите за ланшния сняг, направо ще му дадеш възможност да се скрие от публиката – и той ще остане много доволен, дори може да те похвали. Публиката обаче ще е на съвсем друго мнение.
Вкараш ли госта си в капана на човешкия разговор, имаш много по-голям шанс да оставиш едно ясно свидетелство, кой всъщност управлява държавата, какви са възможностите му, какви са заблудите му.
Питай го примерно виждал ли е бедни хора, но унизително бедни;
харесва ли му числото 1 милион 650 хиляди – дали веднага ще се сети, че това са хората, които живеят под границата на бедността?
Влизат ли те в сметките му, освен когато се прави на Дядо Коледа?
Ако искаш да си остроумен, извади две чинии – едната с филия мас, другата – с филия с мед.
Накарай го да се вгледа в двете филии – и да каже колко дълъг е пътят от едната до другата.
Продължавай да го „обелваш“:
има ли чувство за вина към бедните хора;
какво мисли за Своге примерно; загиналите 20 души в чия сметка ги слага;
на кой Господ се моли – и той има ли нещо общо с този на всички останали.
Можеш да построиш цялото интервю и само върху въпроса „От какво не сте доволен?“ Така ще научиш какви са недоволствата на Падишаха от самия себе си, в състояние ли е той да проумее и дори да се слее с недоволствата на обикновените хора, на какво разстояние е от тях – на една ръка, за да ги ползва спокойно/небрежно – или по-далеч, но колко по-далеч?
Каква част от брутното му лично тегло е заложена – къде, пред кого.
По-добре да го питаш за това, отколкото за брутния вътрешен продукт и външния ни дълг… – това пък е напълно излишно, понеже започнаха дъждовете и хорицата панически пренасят скромното си обзавеждане на горните етажи на мизерните си домове, за да се спасят от поредното наводнение.
И сто милиарда да стане външният ни дълг, това пак няма да спре Черната Река.
Колкото повече човъркаме, толкова по-ясно става, че рисковете са много по-големи, отколкото ползите от интервю с Падишах.
Особено ако не знаеш кеворкизма
„Не се прави на глупак със силния, а го иронизирай“.
Пък и вече не е възможно да се говори нормално с нашите политици.
Те винаги ще вземат връх – като не ви чуват, не ви отговарят, открито показват, че ви презират и пр.
Дори най-мижавите измежду тях се държат разхайтено, говорят за разстрели, за гниди – и въпреки всичко, медиите се усукват около тях. Сериозния разговор отдавна е изтърван.
Когато месиш разговор с Падишах, няма смисъл да потъваш само в онова, което се случва днес – така винаги могат да те изпързалят.
Истината за един политик се крие в оценката му за изминалото Време.
Как запомня и схваща той собственото си минало – това е важното.
И друго: как си представя Края си един политик?
Много е вероятно точно този гост да каже, че не си представя никакъв край. Това ще бъде чудесен отговор.
И накрая – вижте колко здраво стои отговорът на един Падишах, когато все още беше само ББ, на въпроса ми – „Какво е адът според теб?“ Зададен е през 2002 година. Този отговор винаги ще разпалва въображението ни.
Тогава той каза: „Не съм бил още там. Ако някога отида, ще ти се обадя оттам. Може да е скъпо, но ще ти звънна накъде да хванеш. Към рая или към ада. Може пък да е хубаво. Представи си, че тук е адът!“
Може дълго да се размишлява над тези думи.
Дали днес има някаква промяна, дали вече е по-хубаво тук – според него?
