Познавате това усещане: денят минава, вършите си работата, миете чиниите, пътувате нанякъде – нищо необичайно, когато внезапно усещате нещо познато – това се е случвало по-рано. Само дето не е. Или?
Може да се опитате да се върнете назад в паметта си, за да си спомните кога сте преживели този момент. Но усещането си е отишло толкова бързо, колкото се е появило, пише Джордан Гейнс Луис, докторант по невронауки към Университета на Пенсилвания, за Psychology Today, пише „Обекти“.
Феноменът „дежа вю“ (от френски déjà vu – вече видяно) далеч не е ясен на науката, но има няколко теории за него:
- „Дежа вю“ е резултат от някакъв вид „разминаване“ между това как усещаме със сетивата си и възприемаме със съзнанието си света около нас. Може би усещаме познат аромат и умът ни директно ни препраща към първия път, когато сме го усетили (тази теория е доста неопределена – особено като се има предвид, че повечето епизоди на „дежа вю“ изобщо не отразяват минали събития).
- Феноменът би могъл да се дължи на временна неизправност между дългосрочните и краткосрочните механизми на паметта. Информацията за непосредствената ни среда може погрешка да премине директно към дългосрочната памет, прескачайки типичните механизми за пренос, и така, когато имаме „дежа вю“, имаме чувството, че преживяваме нещо от далечното ни минало.
- Част от мозъчната кора, известна като „носова“ или „ринална“ кора, е свързана с разпознаването, може да се активира необяснимо без намесата на центровете на самата памет. Това може да обясни защо чувството е толкова неспецифично и не можем да разберем къде или кога по-рано сме преживели този момент.
Всъщност някои пациенти с епилепсия винаги преживяват „дежа вю“ в началото на припадъка. За тези хора стимулацията на въпросния център, а не на хипокампа, който е свързан с паметта, води до „дежа вю“.
Изчислено е, че 60 – 70 процента от хората преживяват явлението, най-често във възрастта между 15 и 25. Защо? Никой не знае.
Луис свидетелства от собствения си опит, че е започнала да се интересува от преживяването, защото в студентските си години то я сполетявало твърде често. На 26 тя вече не помни последния път, когато й се е случвало.
Дали някоя от по-горните теории е вярна? Едва ли някога ще разберем. В крайна сметка епизодите са напълно неочаквани, а за повечето от нас и необикновено редки – и е трудно, да не кажем невъзможно, да се проведат реални емпирически проучвания по темата.
