ИЗ ИСТОРИЯТА НА АК БУНАР, сегашно Бял извор, събрана и описана в книгата на Георги Янев „Споменът Бял извор“, ИK „KOTA“, 2018 година.
През 1858 година френският учен географ Поайе минава по време на научната си експедиция през Ак Бунар. На следващата година изпраща писмо-кореспонденция до Географското дружество в Париж, в което пише, че село Ак Бунар брои тридесет къщи и два чифлика. Населението е изцяло българско, турци в него не живеят.
Родовете са тринадесет:
Палазовите, Дятти Танасуй /Терзиоллара/,
Калвачата, Димирчуолуйти, Митюллара, Солукуйти, Дончооллара,
Караславските, Ракамята, Харманджиуйти, Нейкужекуйти, Аргънуйти, Дятти Коюй /Койчоллара/. Това са родове, които и днес съществуват, от тях тръгва днешното население на Бял извор.
Кога е основано селото, не се знае. По всяка вероятност съществува от много старо време, защото има запазени спомени и легенди от далечни векове, още от преди турското робство. Такова предание-легенда е съхранения разказ за мистичния тунел под местността Хисаря, а е имало и крепост, чието име също е запазено – Калето. На Калето винаги е имало въоръжена българска охрана, която спирала набезите на чужди нашественици още от времето на кръстоносните походи към престолния град Търново. В тежък момент охраната се скривала според преданието в дълбокия тунел на Хисаря, който съществувал и по-късно, но служил за разни търговски цели. Тъй разправя легендата. Калето и мистичния тунел са били още оттогава, през Средновековието, в границите на селото, затова и легендата се е запазила, предавана от род на род векове наред.
Със сигурност се знае, че на сегашното си място селото съществува от 1848 г. Преди това се е намирало на километър и нещо на юг, в днешната местност „Юртя”. Къщите са били плетени от пръти, замазани отвън и отвътре с пръст и говежда тор, а отгоре били покрити със слама. В началото на деветнадесети век се появила епидемия от чума. Морът бил голям, малцина останали живи.
Хората са си представяли чумата като живо същество, което се е заселило в домовете им, и, за да избягат от нея, решили да се изселят на север, като прагматично подбрали днешната местност – хем да е богата на вода, да е заобиколена от баири, които да спират ветровете, лесно да се прокарват пътища и землището да е плодородно.
Къщите били построени по същия познат стар начин. Такива плетени колиби в селото ни съществуваха почти до края на петдесетте години на миналия век.
Макар да се заселват на новото място едва в 1848 година, четиринадесет години по-късно – в 1862 година – селото вече имало кръчма-дюкян, нещо като селски парламент – първото обществено заведение на селото. Това научаваме от прелюбопитната книга на поп Минчо Кънчев „Видрица”. Поп Минчо бил харамия, хайдутин повече, пехливанин, от когото треперили наоколо, ако му се вярва на хвалбите за юначеството му. По време на една негова обиколка, включваща и Ак Бунар, той набил не малко пехливани от разни села по пътя до нашето село според разказа му във „Видрица”.
Поп Минчо ходел с пищови и ножове под расото. Другар на Левски, а по-сетне и на Кольо Ганчев и Атанас Узунов и на кого ли не от времето на подготовката на Старозагорското въстание. Както се казва – човек безстрашен.
Но какво му се случва в село Ак Бунар през лятото на 1862 година:
Пристига тук с приятеля и сподвижника си даскал Марин Койчев да правят водосвет, па и за свобода и революция да поприказват на простите селяни. Пак от разказа на поп Минчо Кънчев научаваме, че през 1962 година сме имали двама попа, и на единия викали поп Димитър, и на другия. Но единият бил благопристоен и уважаван човек, а другият бил пияница и скандалджия. Та поп Минчо търсил добронамерения и уважаван поп Димитър, с когото се знаели от Стара Загора, където двамата са служили служби в църквите на големия град.
Впрочем ето разказа на поп Минчо Кънчев в късно издадената му уникална книга „Видрица“, когото днес изследователите слагат редом до Захарий Стоянов.
„1862 г. В Ак бунар вечерта пристигнах около 11 часа /по турски/: гледам двама синковци плетат една юрмя /ограда от пръти – б. м. – Г. Я./, отбих се в двора да питам за поп Димитровата къща, с когото служихме двамата литургия в акарджанската църква „Света Богородица“ по старозагорския панаир. То при тези синковци, които плетяха в неделя юрмята, беше седнал един брадат човек с рунтава от овча кожа шапка. Попитах за поп Димитровата къща на коя страна й. Този човек отговори „Е тази й поп Димитровата къща.“ Мерлем той да бил кьосемахленския поп Димитър. Няма какво – слязохме на къщата му, вързахме конете. Той ме покани, та отидохме двамата на дюкяна. Купи суджуци за вкъщи, заръча и една ока вино да се почерпим. Кани ме и ряза мезе от суджуците. Аз взех да отказувам да пия. Мерлем дядо поп да й имал табихета да си хука гостите. Захвана да ме кастри наред. И казва: „Я пий, я ще стане друго.“ Урадък /втелесахме/, че не става да си иде и в къщата си. Стъмни се. Най-подир стана и едвам се извлече от дюкяна и допълзя до къщата си.
Баба попадия тури да пече суджуците на огеня. Ний захванахме пак пахара с виното – попската. Баба попадия приготви еденето, сложи софрата. Седнахме – двама попа, двамата му сина, Марин и попадията. Подадат пахаря – даскал Марин не пие вино, дядо поп ръмжи като куче – „Пий, Марине“, Марин пак не пие. Дядо поп карландяса, скочи на крака и каза: “На небето те търсих, на земята на крака ми доде…“ Каза на синовете си: „Дръжте, дайте въжето да го обеся.“ И те, готови на заповедта му, стоят на крака. Баба попадия се моли: „Стой, попе, какво ша направиш…“ Дядо поп: „Дръжте…“ Те си имали вехта мараза: давали на даскал Марина книги да ги подвезува, той изгубил книгите, не им ги занел. Марин се изпълни, скочи, та грабна мечкадарската си тояга, която стоеше отвън изправена. И аз подир него из вратата навън. Ами сега какво ще правим? Марин каза: „Не бива да седим тук вън, защото той е лош и пиян, ще удари някого пусадан. Да удари мен, то нищо, ами ще удари тебе, попче. Язък е за вази. Да идем да се затворим при конете в яхъра и там да спим.“ Няма какво да се стори – прилича, не прилича, намъкнахме се в яхъра. Марин намери едно дърво, взе та подлости вратата отвътре. С топ да я биеш, не се отваря. Легнахме да лежим. Лежи ли се? Пусти бълхи… Яхъра бил пълен. Гъмнаха ни, та ни натиснаха… Не се съмнюва скоро. Познахме по петлите, че наближи да се съмнюва. Станахме, та отворихме вратата, изведохме конете, та ги стегнахме и тръгнахме из двора навън. Едина му син, сякаш че е бил караул, да ни варди. Извика: „Ей, къде бягате? Да не ви гоня подир за ечемика, дето го взехте снощи за конете си!“ Като да тръгнем, дадох на Марина парите зарад ечемика, та ги даде на комшията им, който се и обади, та каза: „Те оставиха мене парите, не ги закачай, ела ги вземи.“ Отидохме, та намерихме поп Димитра, когото познавах и в когото отивах да лежа вечерта. Слязохме в къщата му. Посрещна ни и ни прие радостно. Разправих му историята вечерта в яхъра с бълхите.
Той ме окая, окаюва как не сме сполучили къщата му, ами сме отишли в таз пияница.
Направих водосвет. Намери ни човек, та ходихме в село из къщите, та поръсихме християните. Кога отидох в дядо поп Димитрови да ръся, той се скри, не излезе при мене. Не знам отгде намери този срам или още не беше изтрезнял от снощи. Синовете му, които плетяха същата юрмя, и те се помахнаха. Баба попадия богато ме подари и си поплака.
Изходихме селото. Дядо поп Димитър ни нагости и начерпи. И ни изпроводи с благодарение, защото се видяхме живо и здраво…
Сочинявах историята за бълхите в поп Димитровия яхър, ама и кесията напълних, за да я напечатам; и даскал Марин да си оправи мечкадарския даяк, с когото се кани да изповедува и поправи благодетеля си поп Димитра, загдето му подари живота, та го не обеси. Едни щяха да се радват, а други да плачат: „Чуваш ли, Маринчо, че те писали в Стамболското?“…
Разказът на поп Минчо Кънчев освен забавната случка ни дава и определена информация.
Селото само 14 години след заселването на новото място има кръчма-дюкян и двама попа. Този – пияният поп, бил поп на Кьосемахле… Как се е казвала другата махала, не знаем, както не знаем и къде се е намирала Кьосемахле, но е била в началото на селото в източната му част, защото още с влизането в селото поп Минчо попада веднага на поп Димитър.
Другото е по-важно: Акбунарци са били религиозни, щом навсякъде посрещнали поп Минчо Кънчев и богато са го дарили за богоугодното му дело. Поп Кънчев е бил с по-висок сан, отговарял е за близо сто села и всички попове са му били подчинени… Включително и акбунарските. Читавият поп Димитър ще да е бил високо уважаван от църквата, щом с поп Минчо са служили служби в църквите на Стара Загора, включително и в „Света Богородица“. Бил е и грамотен, щом е четял свещените книги, което препраща началото на образователното дело още в старото село…
Интересен е фактът, че поп Минчо Кънчев е съчинил произведение за приключението с поп Димитър в яхъра му, та „напълних кесията, за да я напечатам…“ Значи я издал като книжица, която днес за жалост не е известна. Но са известни доста информации за тази книжица в тогавашните цариградски български вестници. Жанрът навярно е бил хумористичен, защото поп Минчо сам казва, че „едни щяха да се радват, а други да плачат“. Обичал да пее и често пеел песента „Чуваш ли, Маринчо, че те писали в Стамболското?…“ по преживяванията си в Ак бунар.
Тази весело-тъжна история ни навежда на редица заключения.
Акбунарци са били религиозни, но са си и попийвали. Гостиприемни били, но и бабаити са имали, при това не какви да са, а които са респектирали такъв курназлия поп като поп Минчо. Важно е всепак основното – само няколко години след като наново е основано селото след жестокия мор, вече сме имали попове, при това май повече от двама. Известен поп е бил и поп Трандю, чийто камък на гроба сега стърчи на най-високото място в гробището. За него през 1906 година един монах от Арабовския манастир край Асеновград на име Викентий, който бил от Ак Бунар, за жалост светското му име не е запазено, разказвал, че бил от рода на поп Трандю. По негови сведения в селото имало изграден революционен комитет. Свидетелствал, че в местността „Майката” се провеждали заседанията на комитета. Заседанията провеждал лично той, но имената на членовете на комитета не съобщил, за съжаление. Съобщил още, че Васил Левски е ходил в Гурбетито и минавал през Ак Бунар, но доказателства за това няма.
Всички тези факти, някои дори да са спорни, говорят за едно:
в най-тежките периоди от битието на селото ни – когато се е заселвало на ново място след жестока чума, хората му не само са оцелявали, но са били и духовно будни. Не случайно само десетина години след заселването на някогашните ни прадеди в днешните предели на селото, живеещи в колиби, акбунарци били отправили взор към просветата. А първият предвестник на просветата е засилването на влиянието на християнството. Едно село от трийсетина къщи да има няколко попа само двайсет години след оцеляването му – това говори за традиция, за характер, който идва от кръвта, идва от вековете и този характер е насочен към бъдните векове.
През 1871 година поп Минчо Кънчев пак посещава селото, но явно е посрещнат добре, защото няма разказ. По това време е повече революционер, но още отговаря за енориите, за образованието и тайно за революционните работи. Сред 94-те села, които е обиколил, е и Ак бунар.
Ето какво е записал в дневниците си:
„Ак бунар: 50 къщи; училище с 20 ученика; Учителят им Господин Пенев с плата 820 гроша, 5 кила жито. Наши 6 със 6 кавала чакмаклии, събрани 250 гроша.“ Изключително ценна информация. Само двайсетина години след създаването на новото село къщите почти се удвояват. Семействата се роят, раждаемостта е голяма, защото е нужна работна ръка на
полето, акбунарци се спасяват чрез труда. По-важното е, че има вече двайсетина ученици, акбунарци са си пазарили даскал, който да учи децата им на четмо и писмо. Този Господин Пенев не е първият учител в селото, но за него се е запазил спомена, че вечер събирал родителите на децата, четял им вестници, списвани от Славейков, Каравелов и Ботьов… По този начин той поставя началото на възрожденската читалищна дейност, която винаги е била свързана с училището, но и с революцията.
Най-важна е другата информация:
„Наши 6 с 6 кавала чакмаклии, събрани 250 гроша.“ Малко е шифровано изречението, но поп Минчо така описва и останалите 90 села, за които отговаря. Същността е следната: в Ак бунар през 1871 година е имало революционен комитет с шестима членове, те пък разполагали със 6 пушки кремъклийки. Освен това са събрали за организацията 250 гроша, които Кънчев приема от тях и отчита.
Досега имаше предания, но и съмнения за революционна организация в Ак бунар. След записаното от поп Минчо Кънчев, което е и публикувано, всяко съмнение отпада. Да, акбунарци също се нареждат в редицата на смелите, тръгнали с кремъклийки пушки да събарят вековна империя. Наивност, разбира се, но наивност, която топли сърцето и която ражда песни. Естествено и гордост, че и ний сме дали нещо за свободата ни…
***
Георги Янев е роден през 1950 г. в с. Бял извор.Завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Учителства, а след това работи като журналист в Радио Стара Загора и местния в. „Септември“. От 1995 г. е уредник в къща музей „Гео Милев“. Публикува рецензии и литературно-критически статии още като студент. За първата си критическа книга „не/СЪГЛАСИЯ“ получава Голямата награда за литературна критика „Южна пролет“. Автор е на няколко книги с литературна критика и публицистика, съставител на поетични антологии и на сборници с творчеството на Гео Милев. За съставителската си работа по пети том от съчиненията на Гео Милев и за „Гео Милев в спомените на съвременниците си“, е удостоен с наградата „Стара Загора“, а за изследването си „Баща и син“ получава Голямата награда на Областния управител на Старозагорска област. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.
