Заставаме на тротоара край „Балкан“ в очакване някой да реши да стане, за да седнем ние. А през летящите врати към вътрешната част на ресторанта хвърчат сервитьорите с пълни табли и чинии, наредени по 3 на едната им ръка. Ароматът на скара прогонва вкуса на Аерошоколада и сетивата ми вече стръвно очакват порцията мешана скара – абсолютната класика на онези години.
Някакво семейство става и си тръгва, баща ми се спуска напред, но въпреки, че е наш ред, един по-нахален чичко го повежда с едно рамо и неговата фамилия се хвърля върху столовете, също като в играта „Кой ще остане без стол“. В случая ние с мама и тате сме губещият отбор.
Аз започвам да нервнича и да си пипам панделата, която се смачква, плисето ми висва встрани, откопчал се и единият ми жартиер. Майка ми постоянно оправя щетите, а баща ми се скарва с управителя. Вече почти без желание сме на заветната маса. Следващият етап е някой от бръмчащите сервитьори да вземе поръчката. Аз надничам по чиниите на съседните маси и обилно слюноотделям. За аперитива на баща ми времето отдавна е минало, затова поръчваме само скара и бира.
След още половин час пристига заветната вкусотия!
Кебапче, цвъртящо и сочно кюфте, карначе, пържола, гарнирани с лютеница „Хорце“ и жълтички, хрупкави, пържени картофки. Понякога слагаха и печена, и лютива чушка. О-о-х, истинско месо! Омесено с не кой знае какви подправки (само черен пипер и кимион), но т-о-о-лкова вкусно!
Нямаше изкилифинчени сосове, нямаше сложни гарнитури от трюфели например, за по 5000 лв килото. Гурме-то никой не го знаеше що е, нито пък главният готвач да ти върти по чинията нек’ви запетайки от лютеницата. Не познавахме коктейлите. Жените почти не си поръчваха алкохол, не че има нещо лошо в една 50-тограмка или малко +.
А какви многолюдни сватби се извиваха в „Балкан“! По закон се свиреха само български песни, пускаха се няколко хорá, ръченица, на която задължително най-пъргавите се надиграваха до изнемала, завихряха се задължително и по 1, 2 кючека – не повече. Все пак живеем на Балканите.
От онези години помня една стара градска песен, създадена в Зарата: Там до Житния алан, там е ресторант „Балкан“… За повече от текста, ако се сетите, пишете.
През 80-те, когато се случваше в петък да не сме купили достатъчно хляб за почивните дни, съм прибягвала до варианта „Балкан“, където плащах 5, 6 филии, за да вържем вечерята. Оставала съм и разочарована. Намирала съм заключен катинар или да и кажат, че и на тях хлябът няма да стигне. Разните там системи за диета бяха дефицит и насъщният се котираше на българската трапеза.
Отдавна летящите врати на заведението излетяха в небитието, там сега се помещава верига от магазини DM. Призракът на старото дори вече не броди, останал е почти непроменен само блокът.
