Тя написа „Чернобилска молитва“ и сключи договор за използването й в сериала на НВО. Сериалът превзе целия свят, но името й го няма в надписите.
Нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич обяснява това и много други неща за Чернобил в ексклузивно интервю за беларуската редакция на Радио Свободна Европа. Публикуваме интервюто със съкращения.
Как оценявате сериала?
Филмът е много силен. Естетиката му е така напипана, че си проправя път до съзнанието на съвременните хора. (…) За мен Чернобил е репетиция за апокалипсиса. Но това, което стана там, някак подмина нашата култура, остана встрани от живота ни. Мислим за него много повече сега, отколкото мислехме тогава.
За мен Чернобил е репетиция за апокалипсиса
Не е случайно, че сериалът активно се гледа и обсъжда именно от млади хора. Това са вече различни хора, те разбират, че ще им се наложи да живеят в свят на големи екологични проблеми. Нещата съвпаднаха – появи се и много добре направен филм, с всичките холивудски обрати и технически възможности. Освен това и режисьорът е швед, а шведите имат много силна връзка с проблемите на екологията и околната среда, те обръщат много внимание на тези теми. Всичко се навърза по много удачен начин
Твърди се, че героинята от сериала Уляна Хомюк препраща към Вас самата. Твърди се също, че историята на пожарникаря Игнатенко и жена му е взета от Вашата книга „Чернобилска молитва“. Вярно ли е?
Историята с пожарникаря не е единствената, взетите истории са няколко. Има много неща от моя текст – реакции на хората, хората на моста, които се любуват на пожара. Режисьорът сам си казва, че всичко това е почерпено от книгата ми за Чернобил. Аз имам и договор с тях, всички авторски права са зачетени.
А защо името Ви не фигурира в титрите?
Моята литературна агентка им изпрати едно такова запитване, но те не отговориха. А после, когато вестниците взеха да пишат по въпроса, и особено след като едно мое интервю беше публикувано в шведски вестник, режисьорът сам отговори, че това е някаква техническа грешка и че те ще я поправят.
В социалните мрежи пише, че основното достойнство на сериала е истината за Чернобил, докато детайлите не са чак толкова важни. Но има и критици, според които в детайлите има много неточности. Вие споделяте ли това критично мнение?
Хората просто не са готови да приемат културните продукти на определено равнище. Те гледат да придърпат всичко към собственото си разбиране за нещата, надолу към земята. Това е художествено произведение и авторите имат право на собствени асоциации, на свое разбиране за нещата. Какво значение има, че еди кой си министър всъщност е бил дебел и стар, а не какъвто е показан, или обратното? Или че прозорците не са изглеждали тогава така, а другояче… Помните ли филма на Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин“? Там има една прочута сцена, в която една бебешка количка буквално полита надолу по стълбите. Хората биха казали, че няма такава революция. А всъщност става дума за нещо, което хора на творчеството са озарили с творческите си идеи, създавайки собствен свят. И тук е така: създадени са други светове – със свойствени за тях опасности, произтичащи от новото време и от изкушенията на самоубийствения ход на цивилизацията. Това е път, в който технологиите създават предпоставки за определени форми на война, когато самото желязо вече е във война с нас. Тези технологии вече успяват да са неподвластни на човека, а това е само началото. Какво ще става нататък?
Що се отнася до сериала, имам следното наблюдение: в началото руските медии много положително го коментираха, но след това явно от Кремъл са им се развикали. И тогава те станаха много патриотично настроени.
Наистина ли нищо не се е променило в главите на хората за 30 години?
Изведнъж научихме, че в Русия даже вече се правел [алтернативен] сериал, в който щяло да става дума за американски шпионин, заловен в централата. Като прочетох това, си казах: Боже мой, наистина ли нищо не се е променило в главите на хората за 30 години? Излиза, че ние така и не сме навлезли в новия свят. Нима след Чернобил и Фукушима вече не е ясно, че живеем на една мъничка планета, в която всичко е свързано и че въпросът е какво става с човека, природата и космоса, а не какво става с руснаците, беларусите и американците.
Когато ходех по земята на Чернобил, в зоната, аз се чувствах най-малко от всичко като човек от Беларус. Чувствах се като представител на някакъв биологически вид. Виждах как страдат животните и птиците. Усещах, че всичко, което е живо, страда, и че аз съм част от това… Има много агресивни критици на филма. Бях получила едно писмо, в което пишеше, че в основата на сериала е книгата на Алексиевич, която е русофобка, така че всичко е ясно – нашите конкуренти искат да победят възможностите на нашата енергетика. Ами не може да се слушат такива приказки.
След публикуването на „Чернобилска молитва“ колко театрални и кинорежисьори са ви потърсили с идеята да екранизират книгата или да я драматизират?
Много спектакли се играят по света по мотиви от книгата. Във Франция, май беше в Бордо, даже направиха фестивал за спектаклите, поставени по „Чернобилска молитва“. Много беше интересно! Май докараха 17 спектакъла, от които стана ясно, че в тази история всеки вижда нещо различно. Филмите също са много, десетина са. Например филмът „Последната врата“, който си опита късмета на номинациите за „Оскар“. Или филмът „Гласове от Чернобил“, който излезе наскоро.
Но винаги съм се чувствала неудовлетворена от резултата, все ми се е струвало, че нещо ни се изплъзва – дали усещането за някакво ново пространство, дали някаква нова реалност. И когато американците ме потърсиха, за да получат правата за използване на тази история, изобщо не бях сигурна как да постъпя. Но се оказа, че те направиха най-доброто, правено до този момент.
www.svobodnaevropa.bg Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036
