„Скъпи г-жа и г-н Х,
Изключително тъжни сме, че Ида почина. Това беше толкова неочаквано! Много ни натъжава това, че не можахме да направим повече, за да ѝ помогнем.“ Цитатът е от картичка, която екипът на едно детско отделение в Германия подготвя за родителите на починало дете. Българско дете, лекувано при тях. „Знам колко ви е тежко, и че няма думи, които да ви успокоят“, казва в личното си писмо до родителите директорът на клиниката.
Предлагам да видим този текст заради разразилата се словесна битка между лекари и нелекари в България. Тя беше провокирана от смъртта на едно тригодишно дете.
Как се държим, когато почине дете
У нас словесната война достигна своя апогей с изказването на премиера Бойко Борисов, според когото „трябва да има възмездие“. Тази война нито започва с този случай, нито ще завърши с него – тя се разпалва всеки път, когато скърбящи близки на починал пациент публично търсят отговори на измъчващите ги въпроси:
Защо умря?Можеше ли да бъде спасен? Кой е виновен?
Нека не говорим за известното – че е ужасно да няма детска болница у нас, че пътеките по педиатрия са недофинансирани, че заплатите са ниски, че в основата на детските политики на страната стои необяснима арогантност. Това са проблеми, чието решение изисква време, финансиране, политическа воля, компетентност и готовност за обществено усилие, а не забелязвам да разполагаме с никой от тези ресурси тук и сега, въпреки че „толкова пари за здравеопазване се дават“ (по Борисов).
35% от съдебните дела за лекарска грешка се водят заради лоша комуникация.
Оплакванията от лошо отношение са двустранни – от пациенти към медицински персонал и от медици към пациентите и техните близки. 35% от съдебните дела за лекарска грешка се водят заради лоша комуникация, сочи изследване на специалиста по медицинско право Мария Шаркова.
Засега обаче нито медицинските университети, нито съсловните организации на лекарите и медицинските специалисти показват осъзнаване, че носят отговорност за този проблем. Държавните институции не само не помагат, а в настоящата си форма вредят, подхранвайки с популистка псевдоактивност недоказаните страхове на пациентите и близките, или заставайки без ясни аргументи зад конкретни имена от гилдията в бяло.
Цялостният срив в доверието към всяка институционалност прави пациентите свръх мнителни и подозрителни, а при лош изход – гневни и агресивни. Понякога – както изглежда ще се окаже и в случая с починалото дете – дори когато лекарите са направили всичко по силите си. Пациентите понасят последствията от стреса, на който са подложени медиците, и невъзможността им да се справят с трудните условия и негативните емоции, свързани с работата. Обвиненията, желанието за мъст и саморазправа са всичко, което смазаните от загубата и безсилието хора успяват да отправят като послание. Очаквано, този разрив ескалира при крайно чувствителни казуси, когато смъртта е психологически и обществено неприемлива – когато почине родилка, когато почине дете…
Как се държи лекарят, когато лекува
От друга страна в България все още преобладава патерналистичната нагласа, според която лекарят, като „учил десет години“, е овластен да взима решения без да разговаря с пациента или близките му, а на информирания и питащ, не дай Боже изискващ пациент, често се гледа най-малкото като на досада, а понякога – и като на враг. Продължава да се насърчава назидателното говорене от медици към пациенти в стил „Знаете ли на нас какво ни е?“, „За какво ти е да знаеш, ти нямаш медицинско образование“ и „А какво ще правите без нас“.
В този порочен кръг медиите получават нелеката роля на разследващ и защитник на истината. Заради недоверието към официалните институции от журналистите се очаква да открият какво всъщност се е случило и да въздадат справедливост. И крайно неизненадващо – те се провалят в тази си мисия. Естественото съчувствие и съпричастност към почернените близки не е обективност и не помага грешките в системата да бъдат открити и коригирани. Близките искат линч, а медиите неволно се превръщат в оръжие на този линч, човъркайки в още топлата рана.
За да не се повтарят подобни ситуации отново и отново, общуването между медицинския екип и пациентите трябва да се припознае като значима тема. Създаването на умения за комуникация на медицинските специалисти и за отработване на собствените им емоции би успокоило значително атмосферата, дори при трагични ситуации.
Човешко разбиране и доверие
Когато това го има, вместо взаимни обвинения, обществена истерия и доживотна психологическа травма и за лекари, и за пациенти, бихме получили човешко разбиране – като в писмото от началото на този текст.
Психологическата наука доказва, че емпатичната и включваща комуникация от страна на овластения, на лекаря, естествено води след себе си по-спокойни, доверяващи се и съдействащи пациенти и близки.
Дотогава всички ние, страничните наблюдатели, сред които е дори премиерът, бихме могли да окажем смирена, необвиняваща и приобщаваща подкрепа както на близките, така и на въвлечения в казуса медицински екип, и да изискаме институциите да изпълнят своите задължения, за да създадем онази среда на човешко разбиране и доверие, без която медицината не може да вирее.
Надежда Цекулова www.svobodnaevropa.bg, Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
