Харизматичната Хилда Казасян печели сърцата не само на джаз феновете у нас, но и на всички ценители на хубавата музика – с нежния си кадифен глас, качествен репертоар и 24-каратова усмивка.
Талантливата изпълнителка е родена в семейството на големия ни диригент Вили Казасян и певицата и актриса Надежда Ранджева, на която кръщава и дъщеря си. Хилда е завършила Музикалното училище и Консерваторията със специалност „Ударни инструменти”, но пеенето е нейната страст от малка и едва 8-годишна тя пее в незабравимата песен – „Големи и малки”, в дует с Тодор Колев.
След няколко месечно прекъсване Хилда Казасян поднови своето турне – „Да послушаме кино” с концерти в Бургас на 26.08 и в Пловдив – на 27.08. Следват – Казанлък – 14.09, Плевен – 18.09, Хасково – 5.10, Видин – 19.10, Смолян – 21.10, Враца – 9.11 и Велико Търново на 11.11. На 8-ми август певицата и музикантите є ще открият емблематичния Джаз фестивал в Банско.
Хилда, вече стартира твоето турне „Да послушаме кино”. Усещаш ли някаква промяна при срещите ти с публиката, след дългото прекъсване поради извънредното положение?
– Разбира се, че усещам – усещам и хубави и лоши промени. Хубавите са, че нашето желание, очаквания и емоции са доста по-големи, имайки предвид, че дълго време не можехме да бъдем на сцената, където се чувстваме най-добре. Лошото е, че вече виждаш пред себе си хора с маски, а голяма част от емоцията на концертите идва от реакциите на зрителите, които така остават скрити в голяма степен.
Това обаче ми показа, че всъщност ти можеш да усещаш енергията и само чрез очите на хората, което е малко странно и ми се случва за първи път. Концертът ни в Габрово премина с огромно вълнение, имаше четири биса и беше истинска радост, което ни доказа, че това има смисъл, важно е за хората и ни накара да се чувстваме много щастливи.
Искам безкрайно да благодаря на „A to JazZ Concerts” и Столична община, които ни дадоха възможност да се срещнем и с публиката в София, която очевидно има нужда от тази музика и също се получи силен и много хубав концерт.
На концерти изпълняваш любими песни, станали част от някои от шедьоврите в българското кино. Кои от тези вечно зелени хитове са ти любими и те вълнуват най-силно?
– Бяха минали 15 концерта от турнето ни „Да послушаме кино”, когато Живко Петров и Христо Йоцов спонтанно решиха да направят нови аранжименти на песните. Още по време на репетициите на новия им вариант се развълнувах изключително силно. Спомням си, че се разплаках на „Вървят ли двама” от „Козият рог”, заради аранжимента на Христо.
Двамата с Живко направиха наистина невероятни аранжименти, а съчетанието между любими филми и любима филмова музика е много въздействащо. Изключително важно за мен е, че с тези прекрасни хора, с които съм на сцената, сме като семейство, както и с нашите специални гости – Васил Петров и Теодосий Спасов, които са освен изумителни музиканти и много близки мои приятели. Това прави удоволствието да сме заедно наистина пълноценно, а тази наша близост се усеща и от хората.
На теб лично, как ти се отрази извънредното положение и с кой човек ти беше най-трудно да спазваш социалната дистанция?
– Има един човек, с който през тези два месеца и половина не ми се налагаше да спазвам социална дистанция – дъщеря ми Надежда, като по време на карантината се случи едно важно събитие – тя навърши 18 години. С нея бяхме денонощно заедно и ни беше толкова хубаво. Аз излизах само за лайфовете на „Като две капки вода” и това споделено време, което имахме с нея направи връзката ни още по-силна. През това време ми се случи още едно хубаво нещо и това е новото попълнение в семейството ни – едно малко кученце.
Взехме го точно преди рождения ми ден и съм много щастлива, че този смешен „малък човек” влезе в дома ни и го направи много по-жив и изпълнен с още повече обич. С дъщеря ми спазвахме изключително стриктно мерките, затова тези два месеца много ми тежеше, че не мога да виждам майка ми, което естествено смятам за фундаментално важно, но ситуацията е такава и всички трябваше да подходим отговорно към нея.
В този период, като излизах да пазарувам след лайфовете на „Капките” се чувствах като в сюрреалистичен филм и ми направи впечатление, че много хора се разхождат свободно, без да носят предпазни маски. Всеки прави това, което смята за правилно, но мисля, че е необходимо да спазваме всички мерки.
Протестите в страната ни продължават. За каква кауза или за промени в коя област би излязла на протест?
– Аз бих излязла на протест за това, че промените трябва да започнат първо от нас самите, а след това навън. Всеки от нас, ако малко погледне и започне да търси проблемните неща вътре в себе си – в дома си, в пространството пред дома, в отношенията в офиса и работата си и нещата ще започнат да се променят към по-добро. Според мен, това е първата стъпка, защото който и управник да махнеш, надали ще има огромна разлика, ако не сме си оправили собствените къщи, дворчета и собствените ни сърца.
За музикалните ти ангажименти, или за ресторантьорския ти бизнес, кризата покрай Covid-19 се отрази по-тежко и успя ли да запазиш усмивката ти?
– О, да – успях да я запазя през тези месеци с цялото им безумие, колкото и абсурдно да звучи. Истината е, че в един и същи ден затворих „Студио 5” и ресторантите, а трябваше да отпаднат и около 17 планирани концерта. Просто абсолютно всичко се затвори за ден, но като си с нагласата, че и това ще мине и всяко зло е за добро и някак си успяваш да съхраниш себе си.
Може би съм от малкото щастливци, защото „Като две капки” не спря през това време и всички в предаването бяхме дори по-отговорни и стриктни в това да съхраним себе си, за да продължи шоуто. Голяма късметлийка съм с хората и екипа, с които работя в това предаване, защото всички са изпълнени с толкова обич и всеотдайност, че аз също се стремях всеки понеделник да бъда в кондиция.
Кой от всички участници в „Като две капки вода” е успял да те впечатли, или изненада най-много?
– О, във всеки сезон има някой, който страшно много ме впечатлява и изненадва. Не мога да скрия, че тази година е Фики Стораро – той истински ме изненада с невероятния талант, добрината, която излъчва и възпитанието му.
Миналата година, на книжния ни пазар излезе биографичната книга за твоя баща – „Да обичаш Вили Казасян”, в която спомени за него разказват много популярни лица. Коя от всичките истории в нея успя да те докосне и развълнува най-силно?
– Веднага ще ти отговоря и сигурно много ще те изненадам, че още не съм я прочела. Безкрайно съм благодарна на автора на книгата – Добромир Славчев, който отдели толкова време и труд за нея и естествено, че първият човек, на който той я даде бях аз. Истината е, че още не съм преболедувала баща си, затова дълго време книгата седеше в коридора пред огледалото без да имам сили да я взема и всеки път, когато минавах покрай нея започвах да плача. Дъщеря ми, тогава ми каза: „Мамо това е абсолютен мазохизъм.
Ти трябва да я прочетеш, когато си готова”, и я прибра при нея. До ден-днешен още не съм готова за това, защото в момента, в който я взема и разбирам, че не съм затворила тази рана.
А какво е да бъдеш обичана от Вили Казасян?
– О, това е щастие! Да имаш баща и майка като моите е огромно щастие и привилегия. Голям късмет е да отраснеш в тази приказна среда, която те ми създадоха и да живееш в къща с толкова много любов, обич и музика. Да чуваш толкова често, лесно и истински да се казва „обичам те”, както в моя дом, това те прави по-отворен и добър човек. Чувствам се много благодарна на татко и на моята майка, както за техните взаимоотношения, така и за средата, която ми създадоха.
Казваш, че Вили те е научил да обичаш живота. Какво друго научи от него?
– Основното нещо, което слава на Господа, генетично съм взела от него, е да заставам над нещата и да си казвам – и това ще мине. Това ми помогна да премина толкова леко през това трудно време. Той ме научи да бъда над всеки дребен спор и обида и да си задавам въпроса – сега на това трябва ли да обръщам внимание?
А какво научи от Чочо Попйорданов, с който бяхте заедно седем години?
– С него се учихме заедно. Разделихме се защото се срещнахме много рано, а бяхме дори по-малки от реалната ни възраст, защото моята и неговата професия, всъщност ни правят повече детешари от връстниците ни. Двамата се бяхме научили взаимно, или просто си бяхме такива, че всичко става с много любов и никога няма да загубиш, ако дадеш повече любов. Всичко, от което се пазим толкова много в любовта, всъщност е абсолютно излишна загуба на време.
Според теб, коя е най-хубавата арменска черта и случвало ли ти се е да се дразниш на някои от вицовете за арменци?
– Как си ме представяш да се дразня на виц за арменци!? Аз съм пословична с това, че умирам от смях на вицове, но като тръгна да ги разказвам и още на втората дума забравям какво следва.
Моите приятели много се забавляват с това и често ме молят да разкажа някой виц, като моя неуспешен опит реално е по-големият виц и на това се смеят повече. Иначе, най-хубавото при арменците, което си е като национална черта е това да си широко скроен, което прави голям процент от арменците доста успешни хора. Освен това, заради чисто историческите факти, ние сме много сплотени и е наистина ценно човек да усеща тази невероятна подкрепа в живота си.
Често те поставят в класации за най-младоликите популярни жени у нас. Каква е твоята тайна?
– Моята тайна е всичко това, за което си говорихме, тоест – вътрешно да се чувстваш добре със себе си и да поддържаш онова огънче, което прави живота около теб любопитен за теб самия, а това си личи и външно. Майка ми е на седемдесет и няколко, но изглежда прекрасно, баща ми също беше като момченце – това си е и ген.
Това, което те прави млад е искрата в очите ти и усмивката към живота. Иначе си правя добре преценени от моята дерматоложка мезотерапии, но нямам филъри и не съм си правила други неща по лицето, както бяха писали. За мен, най-хубавият комплимент е, когато някой ми каже, че съм му въздействала от сцената, или съм го вкарала в някакво хубаво състояние с това, което правя. Подобни думи наистина те стоплят, когато са искрени.
Казваш, че любовта за теб е спокойствие и уют. Намираш ли ги в мъжа до теб – Пламен Иванов?
– О, да – абсолютно! В живота си, човек много рядко среща мъж без комплекси, а това определено ти дава спокойствие и сигурност.
Според теб, какво е най-важното да успееш да задържиш любовта с годините?
– Да си дадеш сметка, че всяка една любов има нужда от грижа – както се грижиш за всичко около себе си, така трябва да се грижиш и за самата любов. Последните месеци с Пламен не сме имали време да сме заедно, защото по време на карантината той беше в Банско, заради хиляди други ангажименти, а в момента е в Созопол, където се грижи за нашия ресторант там. Това, че имаме общ бизнес, също допринася нашите взаимоотношения да са успешни. Тук мога да споделя и една новина, която е и основната причина през август да съм още в София, а тя е, че в края на септември ще открия моя нов ресторант. Той ще бъде на ъгъла на „Московска” и „Раковска” и в момента все още го подготвям, като интериора ще бъде по моя идея, защото искам да отговаря на моята енергия и същност.
Успяваш ли да разпознаваш знаците, които ти подсказват правилната посока в живота?
– Вярвам, че няма нищо случайно – нито една среща, нито дори едно позвъняване на телефона. Колкото повече осъзнаваме и анализираме тези уж случайности, толкова по-смислен ще става живота ни. Времето, в което живеем е особено и вече толкова бързо се качват вибрациите, че сега с близките ми се усещаме, дори без да се чуваме и това става все по-ускорено. Всичко около нас е знаци, но трябва да си отворим красивите очи и да ги виждаме.
Какво е вярата за теб?
– Вярата е в основа на абсолютно всичко, тя е това, което те съхранява, спасява, дава ти надежда и е движеща сила. Един от най-силните представители на моята зодия Овен е Вивиан Лий и всички помним ролята є в „Отнесени от вихъра”, както и нейното мото: „Все пак утре е нов ден!” Трябва да вярваме, че утре ни предстои нещо хубаво.
А кое е най-голямото чудо в живота ти?
– Когато ми правиха секцио и в секундата, в която чух гласчето на дъщеря ми, си казах: „Господи, това е чудо!” Това сигурно ще остане най-голямото чудо за целия ми живот – чудото на новия живот.
