От четири фестивала – на петия…
Така се случи, че този уикенд имаше Роби Уилямс в Бургас, „Дубиоза колектив“ на Каваците, джаз-фест в Банско и най-важното – голямото надпяване в Копривщица.
[ad id=“225664″]
И въпреки че Роби е голяма звезда, и въпреки че съм чакал Копривщица 5 години, аз потеглям за село Долен, където е петият фестивал. Казва се Transfiguration, както подобава на събитие, което се случва на Преображение.
Избирам него, защото за пръв път от повече от 10 години ще има концерт на „Исихия“.
Знам, че не знаете какво е „Исихия“. Вероятно и аз няма да мога да обясня накратко.
Точно затова толкова държа да ви разкажа за фестивала в Долен.
Мястото
Село Долен е в най-затънтения край на България. Високо в Родопите на десетина километра от общинския център Сатовча, който вероятно също не ви говори нищо, защото е на пътя от Гоце Делчев към Доспат, по който вероятно нямате никаква работа.
Пеша през планината не е далеч от доста по-известната Ковачевица и също като нея е архитектурен резерват със същите високи възрожденски къщи с каменни тикли вместо керемиди на покривите.
Надолу, в последното дере на селото, е къщата на Веско.
Веселин Митев,
„Исихия“ и „Кайно йесно слонце“
Снимка: Анастас Търпанов
Веско е основател на легендарната група „Исихия„, която не е имала концерт от 10 години и основател на „Кайно йесно солнце“, които имат най-много по 2-3 концерта годишно.
„Исихия“ и „Кайно йесно солнце“ са групи, за които има публика, но няма сцена. Нека не влизаме в коментари защо е така и аристократично да приемем, че „защото обществото ни е сбъркано“.
Друга такава група с публика, но без сцена, е Smallman. Вероятността да ги знаете и да сте слушали техния тежък метъл с гайда и фолклорни мотиви е точно толкова голяма, колкото да сте чували „Исихия“ и „Кайно йесно солнце“.
Фронтмен на Smallman е Цветан Хаджийски. Той е и главният герой във вълшебното преобразяване на Долен.
Цветан Хаджийски,
Smallman
Снимка: Анастас Търпанов
С висящата от бръснатата му глава прабългарска плитка не прилича на мениджър, който координира десетки хора, ангажирани в събитието, и синхронизира хилядите внезапно изникващи подробности. В действителност той е човекът с най-голяма заслуга фестивалът да бъде толкова перфектно организиран.
Преди около година Цецо и група приятели-музиканти се разговарят как би трябвало да изглежда идеалният фестивал. Трябва да е някъде в сърцето на Родопите, сред бабите, които пеят песните, от които черпят вдъхновение.
Трябва да имаш огромна фантазия, за да си представиш, че стръмното дере пред къщата на Веско може да се превърне в каменен амфитеатър.
Така е изглеждал „амфитеатърът“ през март. Снимка: transfiguration-festival.com
Хората, на които хрумва това, са музиканти. Музикантите нямат много пари, но имат много приятели. От март, та допреди няколко дни, десетки от ония цветни и екзотично изглеждащи млади хора, за които благопристойните граждани винаги имат солен коментар, всеки уикенд пътуват за Долен и мъкнат камъни, за да построят амфитеатъра.
Строителите на съвременния амфитеатър. Снимка: transfiguration-festival.com
Сцената пред Амфитеатъра е кацнала върху дървото над реката. Правена е по чертеж на Леонардо да Винчи. Или поне така твърди селската мълва, която тези дни е доста необуздана. В разказите на местните случващото се тези дни в Долен добива митологични окраски.
Половината село е помагало на организаторите – и при строежа, и при куп други неща около фестивала. Другата половина е казала, че от тая работа нищо няма да излезе и не си струва трудът. Сега помагалите имат пропуски и разказват за концертите сладкодумно и живописно. Тези, които не са повярвали навреме и не са се включили в авантюрата, сега се чудят как да проявят съпричастност, за да вземат пропуски и да не изпуснат голямото събитие. Организаторите дискретно си затварят очите пред използваните многократно гривни, ако са на ръката на някой от селото.
Най-впечатляващото е как се съживи селото, как хората повярваха, че Господ и Аллах не са ги забравили. Събират се и си говорят как този калдъръм ще оправят, за да не се спъват туристите, онази къща ще белосат, защото грозно се е олющила и загрозява гледката, че онези стаи ще стегнат, за да има къде догодина да нощуват музикантите и да не спят на палатки. Само това да е ефектът от фестивала, значи много сме постигнали, разказва Виктор Димчев, който в последния ден представя филма си „Това е България“.
Доленските баби. Снимка: Анастас Търпанов
Преди фестивала човек по човек минах всички собственици на стари къщи и ги предупредих да не ги продават, разказва Цецо, основният организатор на фестивала. Казах им, че ще дойдат много хора, ще се влюбят в селото и ще им предложат пари, които те не са и сънували, но тези пари ще са само една десета от цената, която ще струват къщите след година-две.
Идеалният фестивал
Затворих очи и си представих как искам да изглежда идеалният фестивал. Без да мисля колко ще струва, дали е възможен, дали ще си върнем парите. И когато ги отворих реших, че ще го направим така, както си го представям, без значение какво ще ни струва това, разказва Цецо.
Това, което се получи, е толкова нетипично за български фестивал, че си заслужава да бъде разказано.
В новата махала на селото е инфоцентърът – нещо като рецепцията на фестивала. С кола можеш да стигнеш само дотук. Срещу билета получаваш талон за паркиране на селския стадион, който прецизно е разграфен на паркоместа с колчета и ленти.
От инфоцентъра се получават и жетони, които са валутата на фестивала. На баровете до сцената и във фестивалната кухня не се приемат пари, а само жетони.
Сцените са две – амфитеатърът, на който от 21:30 докъм 2 часа са основните концерти, и „кръглата сцена“ – също доста авангардно съоръжение, на което след 2 часа почва нещо като дискотека. И двете сцени са закътани в дерета и всъщност в селото музиката почти не се чува.
До двете сцени са палатковите лагери. Местата за нощувки в Долен са малко и не побират всички гости. Ангажирани са и двата хотела в Сатовча. Преди и след всеки концерт до тях пътуват микробуси, за да закарат гостите. Микробуси отиват и до Гоце Делчев за всеки рейс, който пристига от София.
Билетите за фестивала са само 1024 и са на солената цена от 120 лева за четирите дни и 60 лева за един ден.
Сигурно можех да пусна билетите по 40-50 лева и щяха да се дойдат 5-6 хиляди души. Но мястото не позволява толкова хора. Освен това щяха да се изсипят и тези, които не ходят на фестивал за музиката, а за напиване и надрусване, коментира Цецо.
И ако има нещо, с което Transfiguration най-рязко контрастира с другите фестивали, е това, че за 4 дни не се видя нито един пиян или надрусан.
На оградите и прозорците на Долен са изнени черги и халища. Снимка: Виктор Димчев
Има още 2 големи контраста. Няма нито една скара за кебапчета. Понеже полевата фестивална кухня не смогва, бабите от селото са поели изхранването. Изнасят тенджера боб, баница, мекици, сладко, домашни сокове от диви плодове и ги продават. За софиянци цените изглеждат символични, за бабите са половин пенсия, изкарана за ден.
Другият невиждан контраст са уъркшоповете.
Урок по тъкане. Снимка: Анастас Търпанов
Фестивалът не е само за музика, а изобщо за изкуство и занаяти. Организаторите са поканили лектори по фотография, архитектура, история на музиката. Има ателиета по керамика, тъкане, ковашки занаяти, къща за игри, книжарница. За децата (а те са много) постоянно има занималня и куклен театър. И понеже заспиват рано, на бара до сцената са опънати люлки за малките.
Фотографски уъркшоп с Ивайло Петров. Снимка: Анастас Търпанов
Музиката
Ако някак си можете да си представите ясната родопска нощ с безбройните звезди и кацналата на дървото над реката сцена, ако някак си можете да си представите насядали един до друг забрадени жени от Родопите до татуирани софийски младежи с предизвикателни прически, ако някак си можете да си предствите нежният звук на тамбурата, писъкът на гайдата и върху него тежкият дисторжън на китарата, значи може би ще успея да опиша музиката с думи.
„Исихия“ означава безмълвие. Не просто мълчание, а съзерцание, при което думите са излишни.
Исихазмът възниква в предсмъртните години на разпадащата се вече Византия, но се разпространява най-вече в България. Според исихастите всичко тленно е обречено на гибел. Единственото, което може да бъде спасено, са душата и вярата.
„Исихия“ и огнения танц на група „Палячи“. Снимка: Виктор Димчев
„Исихия“ не са излизали на сцена от 10 години, а от легендарният им концерт в НДК с „Анастасия“ са минали повече от 15 години. Събрали са се специално за фестивала и в сегашния си състав са 9 души, заедно със солидното попълнение от „Кайно йесно солнце“. Все още умеят да разказват в песни трагичната история на България. Фронтменът Калин Йорданов е учител по история. Довършва книгата си за Кръстоносните походи и търговията с реликви, която се е правела по тяхно време из нашите земи. На фона на мускалчетата със светена вода, които се продават из лаФките тия дни, изглежда, че за 800 години не сме се развили кой знае колко много.
Докато „Исихия“ свирят, бабите с носии, които са пели преди това, се тълпят да видят Теодосий Спасов. В Долен той е истинска звезда, един магьосник сред свои хора.
Следващата вечер започва с унгарците Moon and the Nightspirit. Прекрасни са, разказват нежни легенди с цигулка, бас и барабани.
Но това, което идва след тях, ще затъмни всичко досега.
Сигурен съм, че никога не сте чували групата „Селските жители на град Янина“ (Villagers Of Ioanina City). Представете си тогава тежко и бавно балканско хоро. Върху него китара като на Black Sabbath. Кларинет като в бавните и безнадеждни парчета на Van Der Graaf Generator, опиумен психеделик в като най-мрачните строфи на Velvet Underground и за финал протяжна вахканалия като в Kashmir на Led Zeppelin.
Досега нито веднъж не си позволихме да лепим категории на музиката на Transfiguration. Би могла да се нарече етно, психеделик, амбиент, world music и нито едно няма да е достатъчно вярно. Но ако има безспорни гурута в този неописуем стил, и двамата са гърци – Стефан Микус и Диаманда Галас, с която Джон-Пол Джоунс направи най-цепелинския албум след разпада на Цепелин. Villagers Of Ioanina City са взели с пълни шепи и от двамата. 99% от хората няма да ги издържат и минута. Но онзи 1%, за които музиката е екстремно преживяване, имат шансове да открият в тях най-любимата си група.
Има само един човек, който би могъл да свири след такова изпълнение и това е Цецо – организаторът на фестивала. Дори само да беше излязъл и мълчал, публиката пак би била в екстаз от благодарност за последната вечер. Но той се раздаде напълно.
Да кажем, че на сцената е бил Цецо, е крайно несправедливо към другите от Smallman. Това е група с уникани китари и барабани, невероятно тежък саунд върху водени от гайда мелодии. Folk metal-ът е единственият клон на тежкия рок, който все още не е застинал при динозаврите си и още се развива, а Smallman могат да се сравняват с най-добрите в него.
Третата вечер на фестивала е студена и вцепеняваща. „Кайно йесно солнце“ и „Irfan“ могат да се слушат само в пълно усамотение.
„Кайно йесно солнце“ е стих от народна песен, на който е кръстен съставът. Трима от него са свирили с „Исихия“ първата вечер. Приликите са очевидни, само „Кайно йесно солнце“ са по-фолклорният вариант, а в „Исихия“ е по-силна църковната музика. Надали има други млади хора, които толкова настървено са задълбали в родопските песни, надали има други хора, които с такова уважение към планината се опитват да изпеят магията й.
Сред всички невъзможни за описване състави на Transfiguration, „Irfan“ са най-лесни, стига да помните групата Dead Can Dance. През 90-те бяха неприлично популярни, поне в моята среда много по-популярни от Take That на Роби Уилямс, който тогава слушаха само недораслите до пубертета.
„Irfan“ са друго разклонение на „Исихия“. Биха могли да се опишат и като средновековна музика (от средновековни легенди са много от текстовете им) и биха могли да се потърсят паралели с известни изпълнители като Deep Forest, Loreena McKennitt (нали помните какво слушаше главният герой в „Ад“ на Дан Браун) и дори Blackmore’s Night.
След вцепеняващото уединение на Irfan и „Кайно йесно солнце“, „Баба Зула“ веднага хвърлят в другата крайност. „Баба Зула“ са безспорните звезди на фестивала и единствената група с международна известност, заради участието си във филма „Музиката на Истанбул“. Те са истинският ориент – чист и неподправен. Замръзналият допреди малко амфитеатър танцува в истински екстаз.
Баба Зула
„Радваме се, комшу – казват на турско-английски, че можем да споделим своя танц със вас. Радваме се, комшу, че дарявате вашия танц за нас!“
На каменния амфитеатър в смесеното с християни и мюсюлмани село Долен, където ден преди това са звучали песни за Иван Шишман и Фружин, този танц има особена стойност.
Равносметката
На другата сутрин стоим в селската кръчма с организатора Цецо и той калкулира загубите, които изобщо не са малки.
Изпитата бира например (от единствения спонсор „Пиринско пиво“) е само 35 бурета при докарани 100. За 1000 души и близо 4 дни звучи като асамблея на трезвениците. Като хора, които никога не са се занимавали с правене на концерти, организаторите са забравили куп разходи, които са излезли в последния момент и са пропуснали куп приходи, към които всеки средностатистически кръчмар би посегнал.
За разкош се появяват и данъчните. Идвали чак от София – имали задача да проверяват всички фестивали.
Това не са загуби, това е инвестиция, казва Цецо. Ние сме много хора, ще си ги поемем някак си. Най-много пари отидоха за изграждане на амфитеатъра, сцените, инфраструктурата. Тези неща остават и за другата година. Нямаше спонсори – никой не вярваше, че в 1000 души ще платят по 120 лева и ще дойдат в Долен, точно когато са Роби Уилямс и Копривщица, за да гледат групи, които почти не излизат на сцена. Никой не вярваше, че изобщо ще има концерт… Сега мълвата за Долен вече е тръгнала, отсега се уговарят квартири.
Докато си говорим това, идва кръчмарката и разказва как местните хора се потиснали като минали през лагера и старата махала и не видели един фас по земята, а новата махала била пълна с боклуци. Сега се организирали да я чистят.
Политиката
Понеже все политика ми е в главата, се сещам за какви глупости, уж свързани със селото, развитието на регионите и туризма се дават пари. Присетих се на какви глупости съм се наслушал на тема „културен туризъм“, „исторически туризъм“…
Тези младежи с конски опашки никой няма да ги пита как са вдъхнали втори живот на едно запустяващо село. Вместо тях някой далечен роднина на второстепенен политик ще напише стратегия, без да е стъпвал в Родопите. Едва ли Преображението на Долен ще попадне в културната програма за финансиране, най-много някой от тези музикантите да попадне в черния списък на полицията заради екзотичната си прическа.
Едно ме успокоява – че след 30 години за сегашните управници ще пише – „незначителен политик от времето на „Исихия“. Нима си спомняте кой е бил министър-председател на Ямайка по времето на Боб Марли. Или, за да не се отплесваме извън България – помните ли кой е бил министър-председател в епохата на „Нова генерация“?
Автор: Владимир Йончев
