В-к „Септември” брой 93, 1980 година
Обществена трибуна на в. „Септември”
ВРЕМЕ, ЛИЧНОСТ ДОБРОДЕТЕЛИ
В ТЯСНА ВИЛКА
ПЪРВОТО ПИСМО: „Преди време Стара Загора бе обходена от мълвата, че двама младежи намерили на улицата през нощта торба с 40 000 лева, които веднага предали в МВР! От поместените материали в печата узнахме подробности за случилото се и имената на младежите: семейството Катя и Димитър Димитрови.
Цялото семейство сме възхитени от доблестната постъпка на тези комсомолци и я посочваме като пример за подражание на сина и дъщеря ни.
Коментира се из града, че на младото семейство са дали с предимство апартамент, а други казват, че ги изпращат на Олимпиадата в Москва. При други подобни случаи сме срещали и съобщения за правителствени награди на проявилите се. Не е ли време да се излезе в пресата с отговор на повдигнатите въпроси от обществеността и младежите в града? Толкова ли е трудно да се изчисли стойността на една морална награда?”
Сем. Младенка и инж. Костадин Стефанови
ВТОРОТО ПИСМО: „Възмутени сме от постъпката на сем. Катя и Димитър Димитрови, че са намерили сумата 40 000 лв. от касата на „Нармаг” и като достойни граждани са ги предали веднага на МВР Стара Загора. Обаче сме трогнати от благодарността на „Нармаг” и МВР. Сумата 40 000 лв. може ли да удовлетвори сумата 100 лв., които са им дадени като награда и друго нищо. Защо?”
Сем. Миневи – Стара Загора
* * *
Това са само две от писмата, получени в редакцията, в които става дума за постъпката на младото семейство и за нейната оценка. Останалите са като първото писмо – доброжелателни, споделящи радост. В тях ОЦЕНКАТА е търсена като преценка за обществената значимост на станалото, а не като „инвентарно” действие в затлачения порядък на заложна къща, плуващ върху „магическото” шумолене на банкнотите. Този лакомо надничащ зад ъгъла шумолящ момент го има единствено във второто писмо, написано по каноните на класическата позиция „ти на мене – аз на тебе”. Пред очите ти, читателю, се размахват точни везни, закачени на опит за ирония и реторични въпроси. Краткото „послание” на сем. Миневи е наситено с някакъв своеобразен цинизъм, джобен формат, напомнящ за онази стара приказка, в която РАЗБОЙНИЦИТЕ след като разделили имането, седнали да цепят последния грош, останал тек… Връх на този цинизъм е нещо, премълчано до тук от нас. Своето писмо Миневи са подписали и с една поясняваща дума – „комсомолци”. Кавичките са си техни! Този кощунствен правопис (или по-добре КРИВОПИС) ни огорчи и ожесточи. Някой ден така можеш да се подпишеш и „човек”… Да, да – в кавички!
* * *
В теорията на артилерийската стрелба съществува изразът: „в тясна вилка”. Казва се, че целта е хваната в тясна вилка, когато единият снаряд е паднал пред нея, а другият зад нея. Остава да се порази точно. ЦЕЛТА на нашия материал е рамкирана от „разривите” на двете писма, държащи я в тясна вилка. Тук някъде е истината. Истината, която ни крепи във времето, спомня ни откъде идваме и накъде отиваме, истината на Катя и Димитър, които седнали край гостоприемната маса на своя дом, усмихнати, естествени, се шегуват: „После се сетихме, че ни трябват 15 000 лв. да се оправим напълно. Само борч имаме 2000 лв., за това, за онова, ама нейсе…”
А може би истината е някъде по-назад в годините на Димитър. Момчето няколко пъти ще открива „загубени” по килима в къщи монети – по 50 стотинки, по левче. Спънали се за миг в радостта на изненадата, малките пети ще тичат при бащата да донесат намереното. И това е ПРОЩЪПАЛНИК, нали? За него се закача сегашната реплика на Димитър: „Аз си искам моето, чуждото не ми е сладко”. Катя, нали е стопанка, обяснява: „В къщи всички пари стоят на едно място. На бял свят е, не е потайно. Е, може всякога да не достигат за всичко, но пък колкото имаш – спокоен си”. Такива пари не парят.
Затова първата мисъл, която ги е споходила, щом са намерили торбичката, е: „Нямаме право на тях, не сме разчитали на тези пари”. Нравственият максимализъм извиква и втората мисъл: „Човекът, дето ги е загубил, ще плаща цял живот”…
Ето как от торбичката с парите се търкулва една хубава приказка, не като онази за двамата разбойници. Сметката е чиста. ЩАСТИЕТО не идва от чуждо нещастие. Пък и това ли е мечтата – вместо „Шкода”, да имаш „Фиат”? С тая ключова фраза Димитър ни отпраща далече от прословутата „златна треска” превръщаща парите във всеобщ императив, не само като икономическа категория. В нашия случай фикс-идеята не съществува. ИЗПИТАНИЕТО е приключило, без да го има… А Димитър, вече забравил предишния разговор, преминава към друга тема (много обича политиката!) и облакътен на масата чертае в бележника на един от нас. Тук, виждаш ли, е Съветският съюз, тук е Иран, тук Афганистан… А това е веригата на силата, която плаши Картър…
Пишем тези редове специално за рубриката „Обществена трибуна на в. „Септември” „Време, личност, добродетели”. ОБЩЕСТВЕНАТА трибуна, преди да е излязла по площадите и вестникарските страници, трябва да я има у отделния човек, да я има като… време… личност… добродетели; да я има като неповторимо индивидуално и общочовешки значимо.
И тъй – човек е трибуна. Какво внушава тя, това е въпросът. От това зависи ще бъдеш ли или няма да бъдеш… Не е задължително тази „трибуна” да ечи като едновремешен тъпан на селски глашатай. Пътищата на въздействие са различни. Понякога само погледът на случаен срещнат ни обръща деня кога с краката, кога с главата нагоре. Или говорите на някого, че е извършил едва ли не подвиг, а той махва с ръка и ви чертае на лист от бележник политическа карта на света, разпънат между болка и радост. После ви става неудобно, че тикате носа на този някого в цвете-омайниче, отдавна помирисано и съхранено у него… Такова нещо е трибуната!
Нашият век обича класификациите, ранглистите. Къде да сложим постъпката на младото семейство Димитрови? Къд да закачим отбелязка по стълбата на моралния кодекс? Действията на хармоничната, на многостранната личност по някога изглеждат много странни. В случая не е така. От първия миг на тази история Катя и Димитър се държат от ЕСТЕСТВЕНО по-естествено. Както са естествени размислите на поета: „Познай себе си. Не от бездната към върха. /А от най-високата точка, достъпна за теб”. Трябва ли да носим тази „най-висока точка” като МУСКА за душевно равновесие, успокояваща, че истинското все ни предстои? Или трябва да я създаваме във всеки наш ден, отхвърляйки илюзията на дребнавите надежди и философията на джоба. Разберете ни правилно, не сме против „пълния джоб”, но не и когато е идол или ИДЕАЛ! Катя и Димитър просто са направили ДЪЛЖИМОТО, те дори не са го ПРАВИЛИ, то е станало като рефлекс, като непосредствена реакция. Целият им живот ги е подготвял за една от техните „най-високи точки”, срещната всекидневно без парадна напрегнатост и ненужно съзнание за изключителност. Целият им живот ги е подготвял за това спонтанно „познай себе си”, за чистотата на помислите, нямаща нищо общо със стерилността на духа, с ангелоподобната маска на благо равнодушие, пътят към голямата истина не минала през малки лъжи, МАЛКИ, въпреки че биха стрували 40 000 лева.
* * *
Що се отнася до наградите, на семейство Димитрови би му стигнало признанието на приятелите. Колкото за апартамент, не „знаят” да са получавали. Общинският комитет на ДКМС в Стара Загора ги удостои с диплом и с парична награда. Ръководството на „Булгарконтрол”, предприятието, в което работи Катя, награди своята служителка с 400 лева…
Но всичко това не превръща случилото се в един премиран ПАРАДОКС, както биха си помислили някои „комсомолци” в по-млада или в напреднала възраст.
Сигурно най-голямата награда за Катя и Димитър ще остане в простата сила на нравственото предписание „Познай себе си”.
Петър ДРАГИЕВ
Кънчо ПЕНЕВ
