Михаил БЕРБЕРОВ
(1934 – 1989)
***
Когато се обърнеш пак навътре.
Там! Всичко е. И няма, няма утре.
Не е било и вчера. Всичко днес е.
Пространството във тебе се изпълва
от теб самия, пръснат във години,
във километри пръснат. И делата –
нетрайна връзка между днес и вчера
и между днес и утре – о, делата:
по тях ли ще се помниш ти! Едва ли.
Но се усеща само щом навлезеш
във себе си дълбоко. Зад нещата.
Зад чувството, че ти ги притежаваш,
че те са те обсебили…
О, може:
когато се обърнеш пак навътре…
***
Под орехова сянка,
на масичка от мрамор,
пред чаша с джин,
от жега потна – сам.
Морето е далеч. В зелена рамка
от кипариси и бадеми – само
отломка нереална синева.
Шума нестихващ на вълните даже
листата са изпили… А водата
на другото море от слънчев блясък
е потопила в пладнето на своя прилив
терасата от грапав, бял варовик,
зеленината, видимия свят.
Върху следи от мъртви миди – сам
сред прилива от слънчева омара,
пред чаша с джин,
от жега потна – сам,
върху терасата от грапав, бял варовик,
през себе си в нетрайното загледан,
до масичка от мрамор,
под орехова сянка,
сред дълбините на прозрачността.
ПЕСЕН ЗА ПРАНЕТО
Сложи котлите със вода,
коритото сложи,
душата си да изпера
от сбраните лъжи.
Във всекидневието – тя
е риза за гръдта,
но нека ризата блести
с красива чистота.
Че всекидневния безброй
от хиляди неща
в уютна люлка я люля,
с охолство я приспа,
с лукава нежност я опи,
с дребнавост я хаби,
осигури й кратък сън,
разглези я с хвалби
и тя започна да мъжди,
започна да линей.
Кажи – защо ми е душа,
щом тлее, а не пей?
Сложи котлите със вода,
коритото сложи,
душата си да изпера
от сбраните лъжи.
Във всекидневието – тя
е риза за гръдта,
но нека ризата блести
с красива чистота.
Че ако бойни времена
поискат боен стяг,
от ризите ни знамена
моми да шият пак.
МОНОЛОГ НА ЧУДАКА
Избрах разпятието сам.
Поисках кръст да ми направят
от мислите на тия,
които искрено ме мразят.
Поисках
на кръста тежък да ме заковат
с гвоздеи, изчукани от погледа
на тия, които скрито,
но искрено ме ненавиждат.
И те се съгласиха.
Поисках
венеца трънен да ми изплетат
от думите на тия,
които искрено над мен злорадстват.
И те се съгласиха.
Когато ожаднях, поисках
на красноречието на върха
една голяма гъба да забият,
на майка ми в сълзите потопена.
Разквасих устните си и умрях.
А бях поискал да ми изкопаят гроб
в сърцата си ония,
които ме обичат.
Те не посмяха.
Тежко е да носиш гроб в сърцето!
Затуй възкръснах.
***
Да, бавно, много бавно. Обкръжени
от туй, което мразим или любим,
не забелязваме. По-късно – тихо –
лек лъх на вятър: и побиват тръпки.
И почва постепенно, постепенно
отдалечаването. Всичко скъпо:
предмети, книги, пътища… О, то е
било една шега, в която страсти
са съдили. И ти си вярвал в нея.
Сега? Сега на тебе ти остава
една прозрачна глътка въздух още.
И си щастлив, защото ти не знаеш
коя ще е последна. Дишай! Дишай…
***
На Марин Жечев
Последно августовско слънце.
Събирам го със мойто тяло.
И лятото остава в мене.
Задълго ли? (Ще ме затрупа –
да се не плаша! – бяла зима.)
Луната в късния следобед –
като от тънък смях – изгрява.
Но всъщност всичко е зелено.
Все още. И това ме плаши.
Ала врабците са нехайни:
летят край мене те – пияни
от ранно августовско грозде.
А аз събирам с мойто тяло
последно августовско слънце.
ЗАРАТА публикува от първия брой на списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
