Излезе от печат книга с телевизионните коментари на Георги Коритаров, правени през 2021 г. за Телевизия „Европа“. Казва се „Свободна зона. Часът е 9 без 5“, издателството е „Фама“. По книжарниците от сряда, 26 май.
Знаете на какво казват телепромптър (по-често аутокю) – онова изобретение, което позволява на телевизионния водещ хем да гледа в камерата, хем да чете от текст, поставен пред обектива й. Зрителят не усеща, че му четат отнякъде, за него водещият просто говори гладко, след като е шлифовал това умение с години.
Знаете и какво е да се подготвиш за някаква публична проява – събираш информация, пишеш текст или поне бележки и гледаш да ги запомниш, за да не се изложиш с мънкане. Така правят репортерите, за които няма аутокю, защото не са в студиото, а на улицата.
Коментарите на Георги Коритаров по телевизията са правени без аутокю и без предварително написан текст.
Книгата с тези коментари излиза без уточнението как са създавани. Това надали е пропуск на издателя. По-скоро е резултат от смесените чувства, изпитвани от всеки, наблюдавал пряко работата на Коритаров. Микс от недоумение (откъде знае толкова много?), недоверие (е, не може да помни всички дати от Вавилон до Жан Виденов, наизустил ги е преди предаването), съжаление (ех, да можех и аз така!) и възхищение, които поради неудобството да бъдат анализирани, водеха просто до мълчание по темата.
Но има и по-важна новина, поднесена тук с неловкото откритие, че приживе е рядко изричана насаме и никога публично: част от тези коментари са правени, без самият Коритаров да знае – до 5 или до 10 минути преди предаването – за какво ще говори, щом излезе в ефир.
Това е умение, което владеят всички сериозни коментатори и повечето журналисти, следящи определен ресор от години. Владееха го и адекватните водещи на коментарни предавания, каквито имаше много, и то допреди не чак толкова отдавна. Проявява се невидимо за зрителя, когато гостът не дойде в студиото или бъде сменен в последния момент. Или в случаите, когато внезапна новина наложи промяна на обсъжданите теми.
Различното при Коритаров обаче е в това, че в неговия случай става дума за импровизирани 5-минутни коментари с начало и край, теза и контратеза, предистория на сюжета, посочване на аналози в историята, понякога прогнози, докато обхватът на тези теми наистина е „от Вавилон до Жан Виденов“ – с дати, хора и събития от най-разнородно естество.
Книгата, излязла в сряда в издателство „Фама“, съдържа ежедневните коментари на Коритаров, подредени в хронологичен ред и излъчвани от 4 януари тази година до 5 април, когато състоянието на водещия се влоши пред очите на зрителя, докато той правеше точно такъв импровизиран коментар. Коментарът беше завършен. На следващия ден Георги Коритаров почина.
В книгата почти няма нови редове – все едно всеки текст се състои от една мисъл и от едно изречение. Коректорът не е сбъркал. Това си беше запазена марка – дълго изразявана мисъл, която води в точно определена посока, независимо от историческите завои и привидни отклонения, в които се впуска авторът.
Всичко останало е в онези 200 страници, пуснати по книжарниците в сряда. В тях има коментари за ДПС, за импийчмънта на Тръмп, за смазването на Пражката пролет, за Нанси Пелоси, за фракциите в БСП, за отношенията между Гърция и Северна Македония, за насилствената асимилация на българските турци, за българския баскетболен отбор, за Тито, за видеонаблюдението на изборите, за ареста на Навални, за депортирането на евреите от Гърция и Македония, за управлението на Путин, за „Обединени патриоти“, за отношенията между френските социалисти и крайната десница.
Този сборник не е огледало на събитията, които се случиха през годината. Той просто поставя тези събития в един контекст, чиято широта събужда у зрителя интерес към политиката.
