Пенчо Пенчев е роден на 27 февруари 1965 г. в Стара Загора. Израснал е в село Християново. Учил в СПТУ по строителство, във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – Начална училищна педагогика, и Специална педагогика в Тракийския университет. Има издадени две книги „ДРУГИЯТ В НАС“ – 1998 г. и „НАСАМЕ СЪС СЕБЕ СИ“ – 2000 г. Наскоро бе приет за член на Старозагорското дружество на писателите.
НЕВЪЗВРАТИМОСТ
Не, нищо не е вечно на земята.
И ние тук сме временно на гости.
Туптят към своя земен край сърцата
и питаме се – колко ще е още?
До кладенеца стар кога приседнем,
понякога, щом в село си отидем,
и в бистрия му поглед щом погледнем
пак молим се детето там да видим.
Да видим как във старите ни къщи
се крие то във къта си потаен
и вярва, че това не ще се свърши,
че детският му свят ще е безкраен.
Това дете как искаме да зърнем
във водното бездънно огледало,
надолу да се гмурнем, да се върнем
към своето, към светлото начало.
Но, нищо не е вечно на земята.
В подвижна част от вечността живеем.
В панели бетонираме сърцата.
Дете сънуваме. И тихо тлеем.
СПОМЕНИ
Със спомени за прежни дни живея.
Така ми е уютно и приятно.
Като жарава буйна те ме греят
и миналото връщат ми обратно.
Аз спомням си за минали години,
за непокорната и буйна младост,
когато бяха небесата светли, сини,
а дните безметежни пълни с радост.
Аз спомням си за веселото детство
и за безкрайните игри на двора,
за бързоногото момче, което
не знаеше почивка и умора.
Аз спомням си приятелите мои,
как само чакахме нощта да мине,
за да играем цели дни на воля.
И вярвахме, че тъй ще е години.
И минаха години. Днес живея
със спомени. И тъй ми е приятно.
Те като огън буен все ме греят
и в миналото връщат ме обратно.
* * *
На село е тихо. На село е толкова тихо.
Чувам ръждивия звън на душата си блудна.
Потъвам във тихия мрак и не искам да мисля
за нищо в тази нощ – звездна, синя и чудна.
Но заваляват порои от мисли неканени.
Всяка капка дълбае следа в моето чело.
После тръгват виновни, унили, засрамени.
И пак става тихо, толкова тихо на село.
* * *
Из „Птици в нощта“: По широкия свят на човешката надежда
Вървя сред панели студени и си спомням
ливади
и клони зелени от топлия вятър
люляни.
Спомням си моята детска непокварена
радост,
когато докосвах тревите с разтворени
длани.
А сега сред бетонната пустош потънал,
удавен,
крача самотен, невиждащ, нечуващ и
тих,
забравил детето и от детството мое
забравен.
И търся късчето радост което от мене си
скрих.
ПЛАНИНСКА НОЩ
Тихо разтваря нощта
своята призрачна дреха,
морна заспива гората
сетила мир и утеха.
Старата къща не спи,
гледа дърветата млади,
как сред листата им бляскат
сини светулкови клади.
Хладният въздух звъни
от песента на щурците,
с бледосребристи очи
сънено мигат звездите.
От аромати пиян
и омагьосан от звуци,
стихнал заспивам аз сам
в моите мисли заслушан.
* * *
Добър ден, моя обич сънувана,
добър ден, моя бяла мечта,
добър ден, моя радост бленувана!
Ти една си за мен на света.
Ти вървя в теменужните вечери,
ти дойде нежна, тиха при мен,
ти на щастие вечно обрече ме.
Днес аз тихо мълвя: Добър ден!
ПЕПЕРУДИ
Смъртта ни очаква приклекнала
зад ъглите нейде на къщите.
Щом с нея си тръгнем прегърнати,
ние няма да бъдем пак същите.
Какво ще ни бъде различното?!
Над телата ни сухи, посърнали,
роднини ще хвърлят метличина,
ще се лъжат, че пак ще се върнем.
А ние ще бъдем Там някъде,
далеч от простора и времето,
ще се реем ефирни навсякъде,
на плътта простили се с бремето.
От помен на помен жените ни
ще си спомнят за дните ни луди,
а ние при тях ще долитаме
като бели ята пеперуди…
ЗАРАТА публикува текстове от списание „Птици в нощта“ (2019г.) на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост доста от големите имена на местни творци за мнозина от младото поколение са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга, а целта – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
