Иван ВЪЛЕВ
ИКОНАТА В ДОЛАПА
На вратата на черквата имаше катинар. Дядо поп минаваше по улицата край реката и тогава един чичо викаше от отсрещния бряг:
– Кой предаде Левски-и-и?
Групичка младежи, налягали в тревата на отсамния бряг, отговаряше в един глас:
– Попъ-ъ-ът!
Но попът не им обръщаше внимание и си продължаваше по пътя.
Пред магазина баба понякога се спираше да поговори с него.
– Бабо, защо приказваш с дядо поп? – попитах я аз.
– Щото, чедо, той те е кръстил и е записал името ти в книгата.
Значи, да ти запишат името в книгата, било много важно, мисля си аз.
В нашата къща имаше малка стая, в която не спеше никой. Аз прескачах през френския прозорец, а до него стоеше дългата софра, която изнасяха под асмата за гощавка на съборяните. Та в тази стая имаше един долап в стената. Беше заключен с малко ключе. Когато питах баба какво има в долапа, тя отговаряше кратко:
– Мои си неща. Не са за тебе.
Човъркаше ме любопитство: какво ли има там? И един ден се скрих в градинката между цветята пред френския прозорец. Видях как баба отключва долапа. Вътре забелязах някаква картина: жена с малко дете. Пред картината – кандилце. Баба драсна клечка кибрит и запали кандилцето. Прекръсти се и почна да си шепне нещо. Виждах, че устните ѝ се движат, но не можех нищо да чуя.
Мина време. Баба беше отишла на нивата за частно ползване. Влязох в стаята. Ключето си висеше на вратичката на долапа. С разтреперана ръка отключих и видях иконата на Света Богородица с Младенеца (това разбрах по-късно). Заключих вратичката и не казах нищо на баба. Има, значи, неща, за които баба не говори.
Из „Птици в нощта“: Николай Дялков
ДЕСЕТ КИЛА ШАРЛАН
Дошла е у нас баба Уба, Драганица, да вземела общия казан за варене на сладко. Щяла да вари сладко от сини сливи. Седнали са с баба Пена на циментовите стъпала, а аз съм горе на ябълката, излегнал съм се на клона над тях. Ако имаше тогава магнетофони, можех да кажа, че записвам какво си говорят. Но нямаше – служехме си само с главите. И все пак записвахме…
„Къде беше вчера, Пено? Нямаше те. Оф, цял ден бях в града, утрепах се от ходене. За какво си била в града? Уж да видя Ристьо в затвора, ама не можах, не било ден за свиждане. Бях и в Народния дом на тепето, на стръмната улица, прие ме Божилов. Кой беше тоя Божилов? Оня, дето преди девети идваше по агитация в нашето село. Аха, сетих се. И какво? Викам му: Другарю, аз съм Иваница, вдовицата на един ваш другар, не ме ли помниш? Сещам се, вика, и за какво идваш при мен? Синът ми, казвам, Христо, е в затвора заради една тенекия шарлан. Продал я бил незаконно на нашия другар Федро от Борец. Щото Гръд, шумкаринът, му казал: Я да му помогнем на Федро, децата му няма какво да ядат. И синът ми, нали едно време и на шумкарите даваше, па и на тоя Гръд е давал, та се съгласил. Не зная кой го е издал, но го хванаха за черна борса и го осъдиха на две години. Тук Божилов ме прекъсна: Разбрах, разбрах. И какво искаш сега от мен? Да му намерите, викам, добър адвокат, някой наш идеен другар, който да се заеме сериозно и да го освободят. Той не е виновен. Като му е казал Гръд да даде шарлана, все едно че партията му е наредила. А през цялото време влизат и излизат някакви хора, та Божилов говори с тях и аха да ме забрави. По едно време ме пита: Ти, другарко, за какво беше? За Христо, сина ми, дето е в затвора заради една тенекия шарлан. Тогава той ми вика: Е, ще полежи, ще полежи в затвора, щом е допуснал грешка. Аз се опитвам за последно да го убедя: Ама може ли така, само за десет кила шарлан, и то от собствената му маслобойна, не го е крал?! А Божилов става прав и казва: Няма значение за колко кила. Важен е принципът, другарко. И почва да говори по телефона. Тъй, тъй, казвам аз, важен е принципът, а човека кучета го яли. И си тръгнах, Убо, какво да говоря повече с такъв човек?“
Двете баби въздъхнаха едновременно. Аз се смъкнах от ябълката.
ЯСЕНОВАТА ГОРИЧКА
Още рано сутринта в нашата махала настъпва необичайно раздвижване. Впрягат дългите коли, цвилят коне, мучат волове, проблясват на слънцето брадви, дрънчат ония, големите триони… Ние, децата, няма да изпуснем такова важно нещо – щели да секат гората. И нашата, и на чичо Вълю, и на другите съседи… Качваме се по каруците, карат ни се да се връщаме, но ние никого не слушаме.
Сред дъбравите в една долчинка се издигат чак до небето десетина светлосиви ясени с гладки кори. Татко казва, че са наши. За да видя върховете им, аз се навеждам чак до земята и си изкривявам врата. Горе хвъркат птички. Листата трептят. Облачета се белеят.
– Да оставим поне два-три, Ристьо, за спомен! – моли се баба, но татко е много ядосан и не иска да я чуе.
– Казано е: всичко наред! Ще сечем! Ниви щели да правят. Такова било нареждането отгоре.
И едни яки мъже, опрели колене в тревата, вече дърпат големите триони с дръжки от двете страни: ржин-ржин-ржин! – режат светлите стъбла, дебели колкото врата на биволския бик. Ронят се влажни дървени трици. Разхвърчават се птички, побягва зайче.
Чичо Вълю вика:
– Децата да бягат далече! Иванчо, пази се! Дръпнете го това дете, да не стане беля!
И ето: падна първото отрязано дърво. Изпочупи ниските храсти. Чу се нещо като въздишка на великан. Яребица ли, фазан ли изпищя на умряло… В гората внезапно стана по-светло. Но и празно.
А брадвите наоколо не спират да лаят – там секат дъбравите. Там сме брали божури за венци, за Кирил и Методий. Мъжете се карат и ругаят, децата плачат, майките им ги гълчат и се заканват. Олелия. Суматоха, както казва често баба.
И край. Няма я нашата ясенова горичка.
Из книгата „ЛЯТНО КИНО“
ЗАРАТА публикува от първия брой на списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
