Из „Птици в нощта“: Гюлшен Алиева

ГЮЛШЕН АЛИЕВА е родена в Свищов. Завършила е Медицински институт във В.Търново. Произхожда от многочленно семейство. Тя е петото дете. Пише стихове от дванадесетгодишна. Авторка е на седем стихосбирки. Носителка е на 40 награди от национални поетични конкурси.Член е на Дружеството на писателите в Плевен., където живее.

ПШЕНИЧЕН НАРЪЧ

Жълтеещите минзухари все още в шепите ми кипват

все още в пъстрата кошуля осъмвам с чаша тежко вино,

и все в сърцето си забравям омайничета от съня ми

и все по къра разпиляна пристъпвам със яшмака в синьо.

 

Пшеничения наръч чувства все в антерията ми грее

все още във дъжда ми нощем пристига мама обосяла,

и все отпивам от водата на извор таен и целебен

и все присядам на софрата висконта чакам да се върне.

 

Сред тънки лястовичи стъпки все още плитките разплитам

в бохчата спомените кътам, да мога да съм малко цяла,

дълбая тишините с песен, протяжна, нежно оцеляла

и все очаквам вън на прага ръката ми да вземеш бяла.

 

Все още ябълкова ходя с дайре пилея си тъгата

и в крината притурям семе след тежка оран на земята,

и в струната на тиха арфа разголвам си до хлип душата

пшеничените чувства нося, висконте аз съм цвят в дъгата.

 

САПФИРА НА ОЧИТЕ ТИ

 

Порязах се лирично в сапфира на очите ти,

а пилигрими бързаха в дъжда ми под клепачите,

вървях сред тишината кедрова на думите

и нацъфтях божурена сред цветове в саваните.

 

Порязах се в октавите на стръмния ти глас,

но още ми е лятно във рокля от атлас,

но още е седефчено по белите ми глезени,

и още портокалено във босите ми есени.

 

Порязах се в ръцете ти, със цвят на дива ръж

събрах си всички пролети в басмяната бохча,

и дълго ме болеше и пиех халби дъжд,

не ми е тъжно, росно е, и мога да простя.

 

Порязах се във устните, с които ме отпиваше,

но още пазя сладостта от виното памидено,

но още ми е маково, и още лунатичаво,

какво, че съм орязана, не ми е никак грапаво!

 

* * *

 

Пасхална литургия във душата ми.

Презполовено ли е лятото в чембера ми,

или ония две гугутки още

сгушени под стряхата си шушнат.

Дали пораснах, да съм сенокосна

да сграбча наръчите обич с тънки шепи,

или очите ми играят сини,

очите ми в мънистено начало.

Дали узрях да бъда високосна,

и да нощувам топла във ръцете ти,

да нося къшейчета нежност в бяла пазва

да крия във вързоп оранжев залез.

Дали пораснах да съм зрънце житено,

чешма крайпътна, непотекла още,

или съм амфора,  в мълчания несподелена.

Дали пораснах да съм  сенокосна ?

 

СВИЩОВСКИ ДЪЖД

Мирише на дъжд

по свищовски ситен,

а съм толкоз сама, с вързопа си житен,

във косите стърнищено синя трева,

конски тропот във крайчеца на залеза,

надпис от минало, на камък троха,

песъчинка в сълзата, във чембера роса,

бели менци с разсипана тънка луна.

Мирише на дъжд,

а съм толкоз молитвена,

кандилцето паля сред тишина,

напъпили калдъръмчета

в кафените ми ириси,

токато и фуга в свищовските църкви,

извивка от месечина, поднесена от влъхви.

Неоронена песен от арфа сред ръж.

О, Господи, а мирише на дъжд!

ЗАВРЪЩАНЕ

Яворова тишина във пладнето ,

ръцете ми, така са отънели,

кеклик присипнал пее по босата мера,

завръщат се стадата още окъснели.

И мама се завръща, в косите си със лято,

в забрадката си носи шепа синева

и плъзва тънки пръсти да плеви тъгата

и кълнове полива във рохката земя.

А мама, се завръща, със слънца във шепи,

мята ги тъй пъстри и светли в утринта,

залъчета обич във бохчата носи,

кахърите препира с водица в есента.

И тате се завръща със остър сърп в ръцете,

косил е цяла вечност пияната трева,

в талигата е скътал песен от щурчета

и наръчи пшеничени от родната земя.

Завръщат се дедите ми, но само във съня.

ОЩЕ

Още ме пият мъжете от старата кръчма,

още търкалят слънца върху белите глезени,

още ме помнят пенлива и пясъчна даже

смехът ми пресяват във топлите есени.

Още гадаят душата ми ситно одраскана

белези търсят прострени по жиците,

още нагарча в гърлата пелиново виното,

щом изтрезнеят в снопи овързват песните.

Още претърсват очите ми диви и ангелски

пълнолуния носят в часовете на мъката,

и тръгват подобно берачи на алено грозде

пред сочните чепки забравят разлъката.

Още подклаждат тръпчива луната в сърцето ми

кошници носят изплетени с риган и лято,

още се вричат в ръцете ми –сипеи бели

още се блъскат в лирично торнадо от ято.

Още ме жънат в ръкойки по есенна жътва

отпиват ме още от шарени изворни стомни,

още росица в косите ми девствена съмва

още кръвта ми мигове тънички помни.

Още рисуват с пръсти в снагата ми изгреви

косите ми кичат с пастелнозелена трева,

коленичат още пред думите луднали посеви

още ме носят за бога в една тишина.

Още ме пият мъжете от старата кръчма,

още търкалят слънца върху белите глезени,

още ме помнят пенлива и пясъчна даже

смехът ми пресяват във топлите есени.

КАТО ВЧЕРА СИ ТРЪГВАМ

Като вчера си тръгвам-

тежка сълза от Родопа,

като шепа от залез оранжев,

в душата със дъжд – Калиопа.

Като селска рекичка си тръгвам,

като капки роса от съня ми,

с наниз мамин от тежки пендари,

босонога си тръгвам ,със рани.

Като камъче сгушено тръгвам,

в сноп пшеничен, презряло от лято,

като звън от дайре прекосявам,

като сипей от вятър огрято.

Към Земята-последното злато!