Петър ДРАГИЕВ
Разкази
Рибката
Рибката се ширеше сама в аквариума вече четири-пет години. Около 5 сантиметра, някакво сомче, фосилис – май така й беше казал Симеон. Преди да почине преди шест години, мъжът й се занимаваше с аквариума. Изглеждаше като приказно подводно царство. Имаше машинка за кислород, скалички, пясък, водорасли, двайсетина рибки, една от друга по-пъстри. Но след като Симеон умря, подводното царство някак осиротя, колкото и тя да се опитваше да се грижи за него. За няколко години всички рибки си отидоха една по една. Мария не ги изхвърляше с боклука. Слагаше ги в малки кутийки от лекарства и ги погребваше в едно ъгълче на близкия парк. По-дълбочко, да не ги изравят котките и кучетата.
Из „Птици в нощта“: Кирил Димов
Накрая Ваклина остана сама. Така Симеон беше нарекъл малкото охрено сомче, защото докато гледаше овце на село след пенсионирането, имаше такава вакла овца – Ваклина. Въобще мъжът й беше много на ти с всякакви животни и растения. Освен овцете, имаше и коза, прасе, зайци, кокошки, пчели… И всичко това беше отзад в малкия им двор, скътано зад спретнатата оранжерийка и малинака. Децата, снахата, зетят и внуците направо примираха от удоволствие, когато си хапваха на корем руйни домати, краставици – дядо, дядо, миришат на истински, не са като тези от магазина! И дядо Симеон се разтапяше като пчелен восък. А дъхавите компоти от малини бяха нейната запазена марка. Отпред при двуетажната им къща бяха черешите, прасковите, брезите, боровете, дъхавите и пъстри цветя… Хубави години бяха, но след като Симеон се разболя, се прибраха в града. С аквариума, за друга живинка нямаше сили. Макар и поотраснали, внуците се радваха на рибките, обсъждаха подробно с дядо си коя каква е, как машинката им пуска балончетата въздух, хранеха ги заедно с него, сменяха им водата. Странно, когато Симеон почина, те сякаш не смееха да се доближат до аквариума. Без дядо им вече не беше същото.
Постепенно с рибките си отидоха и въздушното апаратче, водораслите, скаличките, пясъкът. Когато остана само Ваклина, по съвет на големия внук, сложиха в аквариума малко парче от ПВЦ тръба – да й е нещо като къщичка, ако реши да се скрива понякога от любопитни очи. Може да нямаше машинка, но Мария редовно й сменяше водата. Чешмяна, но чиста. Винаги я задържаше достатъчно преди да я налее в аквариума, за да стигне стайната температура. Един-два пъти седмично й пускаше по една щипка храна за рибки. Сутрин й казваше „Добро утро!”, нощем, преди да отиде в спалнята – „Лека нощ!”. Понякога й разказваше някоя хубава преживелица със Симеон или пък нещо за децата. Дали само си въобразяваше, но когато й приказваше, Велина заставаше съвсем неподвижна. „Виж ти, виж ти, като статуетка е замръзнала, да не би пък нещо да разбира!” – шегуваше се повече със себе си и по-малко с рибката Мария. Един ден тя забеляза, че дясното око на Велина е станало поне пет пъти по-голямо. Разтревожи се, сподели с внука, но той неглижира ситуацията – бабо, я не си създавай ядове, някакво туморче ще да е, ако е доброкачествено, ще живее, ако не, ще я погребеш и нея, и край на аквариума, нали не искаш други рибки след дядовите, колко пъти сме те увещавали!
Край, ама не е толкова просто… Мария беше пенсионирана учителка по български език и литература. Обичаше книгите цял живот. След като Симеон си отиде, те бяха спасението й от самотата. Живееше сама в стария апартамент. Не можеше да се оплаче от децата, но семейството на дъщеря й беше в София, синът и снахата бяха тук, но работеха по дванайсет часа на ден, помагаха много, но само по големите празници оставаше време за по-дълго общуване. Всекидневните обаждания по телефона повече й приличаха на телевизионна сводка за времето: как си, мамо?; добре съм, вие как сте?; и ние сме добре, имаш много поздрави от Милен (по-малкият внук учеше в Англия), нещо да ти трябва, ябълки имаш ли още… Най-често имаше – и ябълки, и картофи, и сирене, и кашкавал, и колбаси, и месо, хладилникът й не оставаше празен, чекмеджето с лекарства също. Но за нея по-важно беше, че библиотеката й е пълна, а и младите често й подаряваха книги, знаейки нейната слабост.
Много обичаше разказите на О’Хенри. Много от тях знаеше почти наизуст, но ги препрочиташе отново и отново с удоволствие, някак я правеха по-млада – „Даровете на влъхвите”, „Вождът на червенокожите”, „Последният лист”… Покрай Ваклина все по-често се сещаше за „Последният лист”. За изнемощялата от тежка пневмония Джонси, лежаща неподвижно на железния креват, гледайки през прозореца към калкана на съседната неизмазана къща. По-точно – към старата, прастара лозница, чепата и изгнила откъм корените, пълзяща към средата на калкана. В студената есен Джонси брои последните листа на лозницата. Щом остават пет, казва на съквартирантката си Сю: когато падне и последният, ще си отида и аз. Листата падат, остава последното и Джонси се вкопчва в него и в живота. Оздравява. Оздравява, защото в нощта, когато пада последният лист, старият художник Берман, съсед и приятел на Джонси и Сю, рисува своя шедьовър – последния лист, който спасява младото момиче. Само че докато го рисува на студа, Берман заболява от пневмония и умира. Това е разказът. Просто, ама не е толкова просто… Мария не беше фаталистка, но някаква част от нея пренасяше действието на разказа в нейния апартамент. Разбира се, последният лист беше Ваклина. Докато тя е жива, и аз ще съм жива, повтаряше си наум нерядко Мария с малко насмешка над себе си, но и с топлина. Със същата топлина размахваше уж заканително пръст към Ваклина: живей, ако си отидеш, няма кой да те… нарисува, пък и това око, кой ще го докара, абсурд!
Точно с това болно око Валклина живя цели четири години. Когато умря, сигурно беше на повече от десет. Внукът й беше чел в интернет, каза й, че това е шампионска възраст за тези сомчета. Боже, и аз гоня шампионска възраст, вече съм на 87, помисли си Мария. Избра за Ваклина една весела жълто-зелена кутийка и я погреба в парка. Когато се прибра, седя дълго до празния аквариум, после го занесе в един ъгъл на терасата. Погледна към светещите и тъмните прозорци на отсрещния блок и въздъхна с облекчение: добре, че си отиде преди мен, кой щеше да й шета…
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ , отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
