Димитър БРАЦОВ
ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ
Спомени далечни ми напомнят, че в следвоенните години в родното ми китно село една поучителна история на лице е имало!
Разказва приказка една, че в нашето ни стародавно село около двама от най-колоритните мъже се е завъртяла тази чудновата история, която искам на вас всички да разкажа, да споделя!
Започвам с първия от тях двамата, – Тодор Янев, един от малкото цигани демерджии или както ги определят по тогавашното време, – българските цигани.
Живееше той заедно с многобройната си челяд в една от чисто българските махали като комшия на още две фамилии от българските цигани, сиреч демерджии. Прихлупена къщичка от кирпич. От северна страна беше залепена кирпичена пристройка, която служеше за коптор на неговото, куцото магаре. Това им беше всичкият добитък. Нито пиле, ни кокошка, нито фите, за прасе да не говорим.
Кирпичената им колибка беше опряла гръб в брега на един голям хендек* на дъното на дълбокото дере, което сечеше българската махала напреки на две. Дъното на това дере всяка есен, като започнеха да падат от небето студени непрестанни дъждове, водата излизаше от коритото и много пъти заливаше малката сайвана*, подир нея и малката стаичка, в която денуваха и нощуваха всичките циганета!
Когато в коритото на това буйното дере водата се кротваше за ден-два, тогава сайбията Тодор сваляше от опушените тавански греди царевичните рогозки и стопанката ги просваше върху разкаляния пръстен под. Всички се търкаляха по рогозките, до среди нощи дандания, гюрултия и вече подир първите петли заспиваха всичките един подир друг. И до днешен ден спомням и не проумявам как така тия хора спяха по земята като дивите прасета във калта и нито хрема, кашлица пък хич не ги достига и не знаеха що е болест, нито пък настинка! Явно друга беше тяхната им кръв!
По тъмни още зори изпълзяваха от почернялата си одаичка като гущери зелени и плъпваха по къщите да просят на кръст по цялото ни село. И не само от есенните дни и нощи! Като се започне от ден Архангеловден, и преминат сетне Коледните празници, превалят Новата година, ден Ивановден, Трифон Зарезан, стигнат до Първа пролет и се хванат за зелено, Тодор и неговата стопанка предвождаха своята си гладна челяд на две отделни чети и кръстосваха по къщите на селото…
Спомени напомнят, че дядо Тодор най-често идеше у нас и все по икиндия. Почукваше за приличие с тояжката по пътната врата, изчакваше за малко и сетне, без да пита, пък и не излизаше никой да го спира да влиза, потътряше калните цървули напреки по двора, преодоляваше с тежко пъшкане трите стъпала, преодоляваше и входната врата, подир това и вътрешната врата, и се нагласяше в голямата одая, където цялата наша фамилия и всичките ни гости на висок глас споделяха един на друг какво е било – и хубаво, и лошо през деня. Дядо ми, като сайбия на цялата фамилия, винаги там си стоеше, – на почетното място зад печката до бялата варосана стена. Вдясно от него, на малката паралия, бяха наредени ред по ред неговите гозби, сиреч парчета хляб или качамак, според случая, и парчета кървавица току-що свалена от чугуна на печката, препечена до червено и вкусна до немай къде!
Дядо Тодор, без някой да го е поканил, нагласи се тихичко до печката току до дядо ми Димитър. Прегърна с премръзналите свои две ръце кюнците на печката, поглади ги с двете шепи и сякаш нищо не усетил, продължи да ги милува, докато дланите му се притоплиха добре, топлината припари на посинелите му, почернели пръсти и така, прибра ги той и ги скри в дълбоките джобове на окъсялото му палто…
– Дядо Тодоре, – надвика хорската гълчава баба ми Мара, – днеска нещо много окъсня! Преваля веки икиндия, пък ти едва сега дойде?… Къде одиш, бе джанабет такъв, селото кръстосваш, на всяка къща казваш, че спираш, пък сега видя при нас с ръце празни идеш и доколкото се усещам, и от тука може гладен да си дойдеш…
– Сполай ти, бабо Маро, Господ живот и здраве на всички тука да раздава, на тебе много и на твоя ти стопанин и доброто да не заборави твоята челяд, – каканижеше дядо Тодор и очите му, измъчени от глад, студ и мраз, все към паралията поглеждаха…
– Днеска, ходих днеска, потропах с тояжката на много порти по къщите на селото, но не беше добро навсякъде на другите места, – открехват дървените порти, колкото върху мене злите кучета да пуснат. И така пак ръцете празни и на гладно на към колибата се връщам… Та, като завъртях покрай вашите широки двори и като зърнах на чатала на дървото главата на прасето, си рекох: Боже, мили Боже, стопанката на тази гиздавата къща е билá винаги добра жена, пък и нейният стопанин от край време къмто мене все така винаги е бил добър! Надям се на тебе, мили Боже, като влезна в топлата и гостоприемна къща, може с малко, но все ще ме нахранят и няма гладен мене да напъдят…
И след тези думи заподсмърча дядо Тодор, чак на сълзи го изби:
– Тодаре, – сиктиса го на тясно дядо ми Димитър и го подхвана: – Цяло лято по ниви и градини се бъхтя, докъдето окото поглед хвърля, пък нито тебе, нито твоите диванета да работят по полето нийде не видях! – затвори приказката своя дядо ми Димитър.
– Виж ся, наборе, – извърна се към него дядо Тодор, – тя вашата, българската работа, тя е много лесна, ша знаеш, – какво толкова, – ори, копáй, еж; а наш‘та, демерджийската, много трудна работа, ша знаеш, амчи т‘ва да одиш по всяка къща, да го просиш, пък да го носиш на кръста през цяло село пълния чувал, накрая като стигнеш колибата по тъмно, на рогозката чувала да оставиш и като станеш рано, преди слънцето да светне над цяло село, нищо, папер от донесеното няма да намериш. Само чувала празен на пирона ще го видиш да виси… И айде пак, ката ден пак да одиш да го просиш всичкото това и утре заран пак нищо да не можеш да намериш – живот ли е всичкото това?
И сълзите пак напълниха очите му. сетне протегна език, облиза от носа двата провиснали сопола, пресегна, придърпа трикракото столче и се настани зад печката на топло.
Баба Мара му подаде една пахарка, догоре пълна с готвеното от прасето, – зеле, осмянка, капама и един комат хляб. Тодор положи пахарката на печката пред себе си. Извади от червения пояс една дървена лъжица, негова направа, с която никога не се разделяше. Избърса дървената лъжица на червения пояс, почисти я за по-сигурно с двата пръста на лявата ръка и се започна. Извади от левия джоб на потурите една червена лютива чушка, натроши я с двете длани и я посипа върху яденето. Обърка манджата с лютивата чушка. И започна да гребе с дървената лъжица от мазнината, сетне парче от коматя хляб, пак с лъжицата от манджата и така, докато с последното парче от хляба грижливо обърса дъното на пахарката. Оригна се два-три пъти, с което показа на всички в голямата одая, че е свършил най-сетне с лапането. Извади един омазнен тестемел*, избърса с него дървената лъжица. После зави лъжицата с тестемеля и ги сложи грижливо надълбоко и на топло в червения пояс.
– Сполай ти, бабо Маро, Господ да благослови – и тебе, и набора Димитър! Свършихме заедно една хубава, българска работа! Нахранихте едно гладно демерджийско гърло! До тука работата баш. От тук нататък, ако знаете какво мене ме чака в колибата, рев ще проревете, щото деветина още гладни гърла в тъмното ме чакат… – заподсмърча пак като на рев да го обърне.
– Айде, холан – баба Мара и тя за малко да се просълзи, – давай твоята дървена пахарка, манджа и на дечурлигата да пратя, – види се, нямат циганчетата свършване…
Напълни дървената пахарка, дето Тодор я извади от торбата и с триста поръки го изпрати:
– Гледай, Тодоре, като пукне първа пролет, и наближи Гергьовден, да изпратиш Йовчо, най-голямото, твоето момче на двора тук при нас зеленчуци да посеем в градината зад къщи и като му додаде един самун домашен хляб, изпроводи го до пътната врата, зер да не вземе той назад да се повърне и още нещо да поиска, да изпроси още нещо!
Потътри дядо Тодор ревматичните си крака по бялата снежна пелена на пътя, вятър леден го подхвана под мишниците, пое го и го поведе към неговата кирпичената къщичка, която вече кротичко заспиваше в сънят си гладен в хендека на дълбокото дере…
И така, докато пролетта дойде, и в ден преди Гергьовден на пътната врата снагá изправи сербез Йовчо, най-големият син на дядо Тодор. Войник не беше още ходил, но беше вече наедрял като всяко циганче, дето се завръща от попска Задушница.
– Дядо Димитре, къдя си ва? – викна цигането с пълен глас и додаде: – Тати мене прати тук да дойда и заедно да свършим и двете работи! Едната, българската работа и сетне подир нея и другата, циганската работа…
Тази гръмогласна готовност завари дядо ми Димитър на дръвника във вътрешния двор. Подостряше с теслата дрянови колове за зарзаватите, дето трябва да се насадят в градината зад къщи.
Баба Мара, под навеса, на пръстен сач* печеше катми* за ручок*. До нея, в отделна тенджерка, кротуваше овче кисело мляко. Вглъбена в себе си, тя като да не го чуваше, пък и като че ли не искаше да чуе за какво ще се надвикват един друг.
Дядо довърши последния дървен кол. Изтупа се още при дръвника, от себе си свали треските от дялането и с бавни уморени крачки премина в предния двор и като стигна до пътната портичка, попита:
– Казвай, мóмче, каква да бъде тази първата, българската работа? – и зачака неговия отговор.
– Значи, таковата, първата, българската работа да бъде харната работа – начена приказката Йовчо. – Ще повелиш на баба Мара да тури на дървената паралия на тебе първом две-три катми и пахарка кисело мляко. И на мене, като на аргатин, само две катми и от малките пахарки една от тях и на мене от киселото мляко…
Така решили, така го сторили. Похапнали, свършили харната, българската работа и дядо ми попитал:
– Кáжи, мóмче, каква ще да е тая, твоята, циганската работа?
– Амчи, да ти я покажа, дядо Димитре, глей ся, к‘во ша стане – изрепчи се Йовчо. Сетне прескочи пътната ограда от плет, изскочи на пътя, направи две кълбета през глава напред, изправи се и като се ухили, рече:
– Тé ти дядо Димитре, нашта, циганската работа, – два кавака* напред презглава, сетне, айде, от мен и една разкрачена върба… А сега ще ми изгледаш гърба и така ще ти дойда пак другата пролет, малко преди ден Гергьовден да направим вашата, българската работа! А за нашта, циганската работа, кахър не бери…
Пак през плета, сетне на широкото, на пътя, два кавака и подир всичкото това една разкрачена върба и така: „Лачéс бутѝ, романѝ бутѝ“ – което ще рече: „Хубава работа, ама циганска работа!…“
Из „Птици в нощта“: Свещеноиконом Илия ТЕНЕВ
***
Другият чешит, вторият мъжага, за когото ще бъде следващата реч, е Яни Тодоров, по прякор „Скендеря“.
Занаятчия, сиреч коларо-железар, като такъв много нужен, полезен на селто и неговите хора. Кадърен по природа, заможен, притежател на стотина-двеста декара обработваема земя. Кажи-речи половината хора от селото – и по-бедните, безимотни българи, и всичките цигани на селото, бяха надничари и от ранна пролет до късна есен работеха по неговите обработваеми земи!
Както казват старите хора: „Много хубаво, не ще да е за хубаво!“ и още, дядо ми Димитър такваз една такава приказка си казваше: „Вѝдел съм стогодишен чиляк, ама стогодишна власт като никак…“
Щото на Девети септември 1944 година станал държавният преврат! Гътнала се старата, чорбаджийската власт и новата, народната власт, напреки на чорбаджиите прибрала кажи-речи всичкото имане на заможните и започнала да организира беднотията и циганите барабар с всичките тях в трудови кооперативни стопанства. И станало така, че за 5-6 години след Девети, Яни Тодоров-Скендеря, като му прибрали аргатите в стопанството, въпреки многото земя, като кулак, извън стопанството и той изведнъж рухнал сам-самичък.
Мислил, правил, струвал, продал е всичката земя, голямата чардаклия къща и всякакво друго имане, каквото е имал, и накрая като чист болярин решил да се изсели в Пловдив.
Местните, селските управници, от голям мерак да го няма в селото, решили да му угодят. Предоставили му кооперативния камион, сиреч Молотовката, все още първата и единствена товарна кола, с която разполагало стопанството. Инструктирали както подобава току-що назначения млад и не много опитен шофьор Кольо Гергев.
Самият Кольо Гергев, след като получил бойната почетна задача, отива значи при Скендеря и започва:
– Бат Яне, значи, на мене ми е казано от управата на стопанството раничко утре, преди излаз слънце още, докарвам камиона пред вашата порта, товарим каквото имаш за пренасяне, – багаж и покъщнина. Сетне палим, стъпяме тук-таме, тук-таме, и къмто икиндия стигаме ду Пловдив, багажа долу в канавката, ти към вас, аз на обратно и докато пропеят първите петли, аз да съм стигнал до нашето село и право у дома, на къщата да стигна по живо, по здраво!
– Харно! – отвърнал Яни Скендеря и като се подсмихнал под мустак, добавил: – И утре рано, преди излаз слънце, да се не успиш, с камиона на пред двора и товарим!…
Рано преди изгрев, Колето курдисал камиона на Скендеря на пред двора. До към ручок натоварили и багаж, и покъщнина, и качил се Яни Скендеря в кабината на камиона и потеглили. И както било редно, минали през мегданя и спрели пред пивницата на селото. Слязъл Скендеря от кабината и подканил:
– Хайде, Коле, – гáси го камиона и в пивницата да влезем, ще почерпя всичките, които там ще сварим, за сбогом да почерпя всички тези, с които съм пораснал и живял в това наше родно село!
– Хич не ща камиона да гася, щото кой сетне ще ми го запали, за да можем ду Пловдив да потеглим? А пък за почерпката, и без това в пивницата не мога да дойда, щото ще остана тука да вардя камиона. Ако имаш от сърце нящо мене да почерпиш, дай ми го на пари – дълбокомислено се произнесъл Колето и останал да си варди камиона!
Влязъл Яни Тодоров-Скендеря в пивницата и викнал:
– Хоремаг, – на всички по едно юзче* ракия, а който иска и може да повтори, и по две юзчета ракия, – за тяхно и за мое здраве, наливай и по масите разнасяй, аз плащам на ръка, за прошка и за сбогом искам всички да почерпя!…
И така, първо юзче наведнъж, от раз, за тяхно здраве!
Второ юзче пак наведнъж, от раз за неговото здраве и за лек път!
Третото юзче – за сбогом на новите управници на селото и на кооператива, с поръката, да им предадат следното и най-важното: „Усталъка“*, кондиката на управлението на селото не е в това да съсипеш заможния човек Яни Тодоров-Скендеря и да го изравниш със земята, да го направиш и него беден циганин като Тодор Янев! Да управляваш справедливо селото, стопанството и хората в него е Божа дарба и повеля: да създадеш справедлива система, която до едно поколение време хора бедни като Тодор Янев, от просяци – да ги сториш, да ги направиш хора като Яни Тодоров-Скендеря!
– Сбогом на всички вас и със здраве!
Отворил Скендеря широко вратата на пивницата, и без да се обърне, помахал за последно сбогом, качил се в кабината на Молотовката, и потеглили на дълъг път!
И по късна икиндия наближиха Пловдив. И когато стигнали входната табела, на която пише „Пловдив“, младият шофьор Колето спрял камиона до сами до табелата и без да гаси мотора, щото не знае как да го запали, слезе от неговото място. Отиде от дясната страна на камиона, отвори със замах вратата на кабината и с облекчение му рече:
– Айде, бат Яне, слизай, качвай се в карусерията, подавай, аз да поемам, стоварваме багажа ей-тука в канавката край пътя! Сетне ти към Пловдив, аз пък наобратно, пътя, по пътя на към мойто село!
– Чакай бе, мÒмче младо, какви ги говориш, как така, да ме оставиш ду табелата на Пловдив? Много още път имам с този багаж, докато стигна вътре в Пловдив, докъдето ще живея занапред! – изохкал Яни Скендеря.
– Много, малко, – толкоз! Ти снощи каза ли – ду Пловдив, каза ли? – каза! Докарах ли те аз ду табелата на Пловдив – докарах те! Какво повече искаш? Айдеее! Събаряме багажа в канавката до табелата и пайдос! Ти навътре в Пловдив, аз наобратно на към мойто село! Всеки по своя път!
И така безславно е завършила тази приказка стародавна, но е била истинска и вярна!
На всички, сбогом и наздраве!
О, времена, о, нрави!
По средата на миналия век – Свирково
В първата четвъртина на новия век – Змейово
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, носещо същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
