След като един американският морски пехотинец извика „Бутай“, стотици хора направиха точно това. Те се блъскат във военния самолет Boeing C-17, а след това се сгушват на пода, за да допуснат колкото се може повече хора да се качат на борда.
Когато задната врата се затваря и оглушителните двигатели са запалени, вдигайки тежкия самолет от пистата на международното летище в Кабул, хората започват да плачат. Сега те са бежанци.
Военните самолети са далеч по-шумни от пътническите самолети и почти без прозорци, така че самолетът, насочен към катарска военна база, не предоставя на своите 400 пътници последен поглед към планинската верига Хиндукуш.
Повечето на борда са имали комфортен живот, седмици изпълнени с работа и уикенди, запълнени със срещи със семейството и приятелите, с посещения в крайградски градини или паркове, както и пиене на традиционното ледено кисело мляко през горещите лета. Животът им бил достоен, дори щастлив, въпреки войната. Те не искат да напускат домовете си, но всичко се промени за една нощ, когато талибаните превзеха афганистанската столица на 15 август.
Американските войски напуснаха във вторник, евакуирайки своите 5 400 войници, изпратени да помогнат за улесняване на масовата евакуация, започнала само дни преди превземането на столицата от талибаните и превърната в един от най-големите въздушни превози в историята.
За пътуващите към Катар миналия уикенд пътуването вече било непоносимо тежко – тълпи от хиляди хора се опитват да се промъкнат до портите на летището, имаше бомбени заплахи, а след това и взрив. Но най-трудната част тепърва предстои: процесът на искане на убежище в чужда държава, на живот в лагер, на дискриминация и отхвърляне, на започване на нов живот с единствения малък куфар, който им бил позволен да вземат. Да бъдеш бежанец. Бягството е нежелателно, но необходимо – напускането на родината е трудно, но все пак бързо решение.
Трима млади мъже седят в тълпата, облечени в подходящи ризи с копчета, с наведени глави, с пръсти, изтриващи тихи сълзи от очите им. Бивши афганистански войници пътуват с военните си униформи на армия, която на практика вече не съществува.
Мнозина от тези, които са на борда на самолета, казват, че са били будни няколко поредни дни и чакали на летището, така че докато двигателите шумолели и леденият въздух нахлувал през огромни тръби, дискомфортът все пак бил поносим. Сънят преодолява мнозина – хора, легнали един върху друг, очи, покрити с тениски или шалове. Някои гледат филми от компютърни екрани по време на тричасовия полет. Други, като млад баща на четиригодишно дете, не спира да плаче.
САЩ не дават приоритет на комфорта на C-17 – това беше евакуация, така че войниците мислеха практически. Целта беше да се настанят колкото се може повече хора, дори ако това означаваше да бутат хората към самолета и дори непознати мъже и жени да се докосват в близко пространство – обикновено немислимо в афганистанската култура.
Всички знаят, че хиляди остават, някои чакат под парещо горещо слънце, седнали сред натрупани боклуци, състоящи се от празни бутилки с вода и пълни пелени. Децата са развили кожни обриви, диария, топлинни удари. Двегодишната дъщеря на афганистанска преводачка, която е работила за САЩ, беше стъпкано до смърт в тълпата извън летището. Миналия четвъртък 170 афганистанци бяха убити при самоубийствен атентат и нападение с оръжие близо до портите.
Някои деца останаха весели по време на полета. „Отивам в Кандахар“, казва Арзам, тригодишно момиче, заминаващо за САЩ, което вярва, че е заминала за място в южен Афганистан, за което е чувала.
Слънцето беше изгряло, когато C-17 се докосна до авиобазата ал-Удейд в Катар, а влажният въздух нахлу при навлизането на вратата. Една майка се изправя, хванала ръцете на двамата си възрастни сина, гледайки с безизразно лице, докато американските войници разтоварват малкото вещи на хората.
Пътниците нямаха право да слязат, докато един униформен американец не настрои камера, заснемаща пристигащите, излизащи от самолета. Почти 30 000 пристигнаха в транзитния център на ал-Удейд през последните седмици. Те бяха настанени в големи климатизирани палатки, които предлагат подслон, но малко уединение, тъй като документите им все още се обработват. Няколко цветни надуваеми замъци бяха издигнати навън за децата.
В лагера са се образували общности, организирани около старейшини, които се вслушват и предават нуждите на тези в гигантския град на палатки: необходими са още одеяла, изгубен багаж все още не е намерен, тоалетните са препълнени.
Докато Катар е транзитен център, през последната седмица афганистанците пристигнаха в десетки страни по света. Великобритания, Южна Корея, Уганда, Германия, Мексико, Украйна, Франция и Колумбия са част от дълъг списък.
Тъй като афганистанците отново бягат от талибанския режим, те отново се превръщат в нация, която е изкоренена и разпръсната.
