Големия френски писател Ромен Ролан е символ на свободолюбие, хуманизъм и справедливост. Неговото име носи с чест гимназията с преподаване на чужди езици в Стара Загора. Предлагаме ви есе на писателя, чиито идеи са актуални и днес.
Ромен Ролан
ИЗПОВЕД
Ето вече 70 години откакто съм се родил. Срокът не е толкова голям. Над потока на времето днешният старец протяга ръка на някогашното дете. И то тъкмо, когато човечеството преминава от една ера към друга. Появил съм се на света в 1866 година. Не по-малко разстояние отделя 1866 от 1936 година, отколкото 1780 години от 1830. И ако отдалече по-отчетливо се виждат могъщите трескаво натрупани пластове – френката революция и Наполеоновите войни – то повярвайте, че епохата, която видя днешната революция, пробуждането на Азия и световната война, за дълго разлюляните недра на цивилизацията, ще се покаже на потомците още по-значителна.
Има и други дълбоки промени, които разтърсиха основите на човешкото съществуване. Аз помня как, като дете, заспивах в дилижансите, под звъна на звънчетата и дрънкането на стъклата на вратите на тия старинни коли. Припомням си своя страх при вида на първия влак, когато пухтящият и димящ локомотив за пръв път се втурна в моята родна провинция. С почит гледах първите велосипедисти, храбро яхнали нещо, което приличаше на воденични колелета. Слушах с отворени очи, като някаква вълшебна приказка, разговорите за първите изобретения на Едисона. Като юноша чувах презрителното хихикане на хората на науката, на инженерите, на първите още фантастични опти за въздухоплаване, което, според тяхното мнение, било неосъществимо. И по-късно след 1900 година, се рзвихриха невероятните изобретения, които съвсем измениха света.
Аз не съм от ония, които, като моя приятел Дюамел, охкат от непрекъснатите успехи на техниката, и без да се отказват от нея и заповядват да спре, както едно време Исус Навин заповядваше на слънцето. Аз не само вярвам в железния закон за необходимостта, който ръководи тоя непрекъснат прогрес, но аз го обичам, аз съм му признателен, защото той неизменно способства за благосъстоянието на човешкото общество, и когато е разумно ръководен, предизвиква разцвет на творческите сили на човешкия разум. Трудно е да се оцени напълно чудото на замайващото сближение на народите по земята, предизвикано от техниката. Макар че досега произлизха между тях стълкновения, те скоро ще съединят своите усилия за плодотворна, всекидневна борба с природата и старите несправедливости.
В годините на моето появяване на света, за петте хиляди жители на Кламси – мъничък градец в самото сърце на Франция – хоризонтът се затваряше от двата съседни областни центрове: Оксер и Невер. Пътят за Париж изглеждаше така далечен, както сега пътуването до Ню Йорк или Москва. За чуждите страни знаехме само онова, което можеха да ни разкажат за тях бившите участници в сраженията при Севастопол и Солферино. Старците на село още си спомняха нашествието в 1814 година и казаците, които ядяли лоени свещи. Нищо не предричаше, че ми е съдено да стана „велтбюргер“ – гражданин на света, какъвто съм по същество, или, да се изразя по-точно, като преведа тая дума на езика на нашата бунтовна епоха, „велтарбайтер“ – труженик на света.
Ключът, който ми откри човешкото единство, аз получих още в люлката от майчински добрата фея – от музиката, обладаваща, ако не вселенски език, то все пак език, общ за всички велики европейски народи. Още преди да зная нещо за Германия и за Италия, където за пръв път бях чак след 20 години, аз като дете, общувах духовно с най-добрите хора на тия страни. А драмите на Шеспира, открити в библиотеката на моя дядо, към който и да сега храня любов, равна може би само на моето чувство към Бетховен, ми връчи библията на западния дух. Три години живот в Париж, прекарани във висшата нормална школа, завършиха моето класическо образование. Там се запознах с великите мислители на Европа: с Ренан и с историка Габриел Моно, ученик и приятел на Мишле. В Рим, дето постъпих във френската школа на двореца Фарнезе, моят „европеизъм“ укрепна още повече. Задължен съм за това на своята дружба със седемдесет годишната Малвида Майзенбург – жена с голямо сърце, изгонена от Германия след поражението на революциято от 1848 година. Тя беше другарка на Мацини, Херцен, Вагнер, Ибсен и на всички велики вождове на духа, от втората половина на 19 век. Благодарение на нея, аз узнах и обикнах като своя родина старата Германия на Гьоте и Шилера, а също и европейския идеализъм от 1848 година. Към това аз добавих и пламенните спомени за френската революция, запазени в моето семейство (прадядо ми Боняр е бил „апостол на свободата“ в своята провинция през 1793 година).
Из „Птици в нощта“: Татяна Полихронова
Въоръжен по тоя начин, към 1895 – 1897 година аз вече стъпих в литературна борба. По това време беснееше делото на Драйфуса. Със своята драма „Вълци“ аз взех участие в него.
По-късно се съсредоточих на произведения, които рисуваха вътрешния свят на човека – на романи – изповеди. От времето на своите първи идеологически боеве на Драйфусувото дело, аз се научих да различавам, къде се намира „площадния панаир“ и къде – смазаната от него, притаена Франция. Аз почнах да пиша за да поддържам бодрост в тая най-добра Франция, най-добра Германия и най-добра Европа, в тяхната борба против общия враг.
Така се появи десеттомната серия „Жан Кристоф“, бунтаря от крайренска Германия и неговия парижки събрат – бунтаря Оливие. Така се появиха моите „героически биографии“ : Бетховен, Микеланджело, Толстой, с които се опитвах да разпаля в човешките души великия пламък. Успехът надмина моите очаквания. Подир пълната самотност, сред която 1902 година започнах „Жан Кристоф“, в 1913 година, ми се отдаде да спечеля във всички краища на света другари и съюзници, най-вече пламенната младеж.
Всичко рухна след войната от 1914 година. Най-добрите от младите приятели на Жан Кристоф паднаха първи. Оцелелите бяха осакатени. Аз устоях пред урагана на братоубийствената ярост, с която се нахвърлиха един срещу друг великите народи на запада. Въпреки всичко аз поддържах френско-германското братство, нещо повече: всеевропейското братство. В продължение на четири години нито един французин не предизвикваше такава омраза към себе си, както аз. Дори и днес мнозина от ония, които другаруваха с мен до 1914 година, не са ми простили. Така да е. Другояче аз не можех да постъпя и ако бях почнал отначало, аз пак бих постъпил така.
След войната аз почнах да градя върху развалините на миналото. Но сега вече не можеше да се говори само за Запад, а стана дума за целия човешки род, комуто войната даде да почувства общността на страданията и надеждите. От друга страна, досегашното общество прояви своето безсилие и вредоносност. Назряваше необходимостта от социално обновление. То почна на изток. Между 1920 и 1929 година аз включих в полето на моята дейност и изучаването на Русия и Индия.
И сега, когато се оглеждам из дългия 70 годишен път с яснота, която ми беше недостъпна по-рано, аз виждам коя мисъл ми е била водач в моите странствувания. Ето тая основна двустранна мисъл:
Първо, общение с всички живи хора, дълбоко и постоянно чувство на човешкия род от всички векове, раси и нации.
Второ, неотделимостта на мисълта от действието. Колкото и да бях още от детски години изпълнен с изворите на духа – поезията и музиката, аз никога не си позволявах да се затворя в съзерцание и в надменната кула от слонова кост. Аз презирам изкуството за изкуството и мисълта, която се навива около самата себе си, като боа, очакваща да и се смели храната. Мисълта – това е поток, който блика от земните недра. Неговите струи не са дълбоки, но след като излезе на повърхността, потокът трябва да проправя с дижението си широк път през долини и планини, трябва да оросява и храни земята. Мисълта, която не се превръща в действие, е мъртвородена, тя е измяна.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, носещо същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
