Младежко любопитство към чувствата. Това предопределя пътя на Цочо Бояджиев, един от най-значимите съвременни български философи и хуманитаристи.
В събота проф. Бояджиев, познат също като фотограф и поет, отпразнува своята 70-а годишнина. На този ден беше открита и новата му фотографска изложба „Убежище“, която може да бъде видяна в галерия КО-ОП до 12 октомври.
Като юноша той търси начин да свърже вътрешния си свят с научния. Успява да го направи благодарение на един филм – „Бялата стая“ по повестта на Богомил Райнов.
„Героят беше психолог и искаше да пише психология на чувствата. А младият човек – това е, което най го интересува, и в един момент аз започнах да мисля, че всъщност от това се интересувам, за да разбера какво се случва с мен – тези бури, които се развиваха около мен с приятелите, с момичетата“, казва Бояджиев в интервю за университетското списание „Пирон“.
По това време обаче все още няма специалност психология, затова той записва философия с възможност да специализира психология по-късно. И това се оказва важен момент за българските академични среди.
Впоследствие Бояджиев става основоположник на философската медиевистика в България и преподава история на античната и средновековната философия в Софийския университет. Публикува редица философски изследвания и превежда от латински, старогръцки и немски съчинения на Платон, Аристотел, Тома Аквински, Хайдегер и други.
Бояджиев определя трите основни направления, на които се посвещава, като „специфични езици за различни негови отношения към света“.
„Философията е усилието да разбера загадката на този свят, да мога разумно, на основата на разсъждения, а не на някакво предлогично мислене, да разбера основанията, дори на собственото си поведение и страсти. Поезията е езикът на моите меланхолии. Тъгите ми са запазено пространство за поезията. А пък фотографията е езикът, на който се възхищавам от удивителния свят, който ме заобикаля“, казва той пред Оф Нюз.
Сред философските трудове на Бояджиев са „Неписаното учение на Платон“ (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм“ (1988, „Августин и Декарт“ (1992), „Философия на Европейското средновековие“ (1994).
Някои от стихосбирките, с които е познат, са „Пастир на думи“, „Прозорец на север“, „Обратното на слънчогледа“, „Книга на ирониите и опрощенията“, „Книга на разкаянията и утешенията“.
