ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
ПРИСТАНИЩЕ ЗА НЕСПОКОЙНИ ДУШИ
„Пристанище за бури“ е заглавието на книгата, която Мария Ганчева предлага на читателите. Авторката е от Чирпан, градът на Яворов. Най-лесно е да се потърсят корените на поетесата в почвата на чирпанската литературна нива. И това няма да е погрешно. Но дали няма да прозвучи странно, че в стихосбирката бушува вълнението и на едно бурно море – несебърското? Е не е Поморие на големия Яворов, но и Несебър е достатъчно силна емоция за този, който носи в себе си поетичен талант. Доказвали са го и други поети. Доказва го и Мария Ганчева.
Още първото стихотворение в книгата е посветено на морския град, където жителка вече години наред е Мария. Още във водещото стихотворение авторката разкрива своето умение да рисува образно пластично, така че читателят да усети освен емоционално, но и зримо картината на морския град И едно постоянно движение пронизва стихотворението. Задъхано движение, което стихва в края като вечерното спокойствие на морския бряг:
А при голямата мелница
залезът слиза надолу.
Ще оставя да спи тук Несебър
на хартиения /ми/ кораб.
Тази смяна на настроения, на движение и покой е характерно за стиховете на Ганчева. Това не се постига леко, то е плод и на дарба, но и на труд и естетически опит. Тя го е натрупала в годините, в които е била в досег с различни занимания и изпитания, които животът й е предложил.
Из „Птици в нощта“: Ботьо БУКОВ
Завършила е журналистика, трупа опит в редакциите на вестниците „Стандарт“ и „Нощен труд“, работила е и като пиар специалист. Банално казано, тя е била в котела на живия живот. Заплатила е много, но и много е получила:
Разкъсани небета – на сърца,
морета – онемели от въпроси.
Понякога разхвърлям, затова
пейзажите ми са ужасно нескопосани.
Който прочете тези стихове разбира, че става дума за един оригинален и нов поетически изказ. Стихът е издържан ритмически. Римите не са точни, а само съзвучни, но това дава на авторката възможността да се чувства свободна и вярна на собствената си душевност, а не скована в рамките на класическия „каноничен“ куплет.
Мария Ганчева е родена навътре в сушата, но е повече дъщеря на морската стихия. Морето дори лексикално присъства в книгата очебийно и впечатляващо. Ето само част от думите в различните стихотворения в книгата: море, бряг, лодка, капитан/естествено морски/, гларуси…Това е особено характерно за първия цикъл „И е море“.
Във втория цикъл „Зимна граматика“, ако трябва да обединим под общ знаменател стиховете – това е думата „размисъл“:
Поисках къс от Рая с името любов,
но се получи бледо копие за нещо фантастично.
След някакъв роман, преписан от живота,
един мъж се отрече, че ме е обичал.
Горчивата истина за разбитата любов не е тема оригинална, но Ганчева я разкрива в творбата по нов начин. А в талантливото стихотворение това означава да я изразиш с нови образи, с неочаквани обрати, за да докоснеш сърцата и умовете на читателите. В стихотворения като „Порастване, „Прощално“, „Така ли се обичаш , мъничко човече…“ поетесата ни разкрива с ярка сила и драматизъм срещата си с болката от раздялата с любими хора, от сблъсъка с живота, болката от ударите, които получаваш в битките с „хитрите“, с хищното в живота. Но всичко това те прави по-силен, ти порастваш и вече гледаш с очи на зрял човек „смачканото и мъничко човече“.
Третият цикъл в книгата е озаглавен „В другия смисъл на живота“. Тук Мария Ганчева ни среща като зрял, уравновесен, мъдър художник. Прокрадват се и остри социални нотки:
В буренясалата тъжна къща заридава
дуварът й, съборен от безлюдност:
Там живеят болните деца на лудата,
на вампирясалата от бездушие държава.
В някои от стихотворенията в този цикъл се прокрадва отново надеждата, че бъдещето може да се случи, такова каквото е в мечтата. Безкрайно откровено е казаното: „Ще ме поискаш пак – като приятелка, като любовница…“ И въпреки че финалните акорди са тъжни, все пак са пронизани от мека светлина:
…помни: омъжена съм, ти си женен,
макар че…страшно ми отиват приказките.
„Пристанище за бури“ е в същност пристанище за неспокойни души, за неспокойната душа на една наша съвременна жена, която ни вълнува и ни кара да мислим. Благодарим й!
Таньо КЛИСУРОВ