Както ЗАРАТА писа, младата поетеса, 22-годишната Ралица Райкова е тазгодишният лауреат на наградата „Златното яйце“ от 38-мото издание на Националния младежки литературен конкурс „Веселин Ханчев“ в Стара Загора – за издаване на първа дебютна книга. Публикуваме разказа й „Тихата къща“.
Когато на село умре някой от старите, обикновено не настава голяма суматоха. Първо, защото тук хората с години се приготвят за това последно събитие от живота – отделят настрана специално подбраните дрехи, разпределят малкото ценни вещи между шепата близки, гледат всичко да им е в ред, та да не създават после допълнителни грижи (повечето живеят и умират по-тихо и от мишките по таваните). И второ, понеже по тия места всички отдавна са отвикнали от суматохите – нещата се случват бавно и естествено, както се сменят сезоните и задачите по дома, както се изтъркалят дните и годините, в мир и по реда си. Обикновено, когато някой умре, най-знаменателно е биенето на камбаната „на умряло“, както казват – един последен зов към местата, познали човека.
Точно затова суматохата, която Ванчето предизвика със смъртта си (неволно, разбира се), беше толкова чудна.
Причината не беше в нея самата – Ванчето бе добра и ненатрапчива жена, висока и слаба като вейка от несметните количества цигари, която винаги бе живяла сама и в хубави отношения с всичките си съседи освен с онези, с които изобщо не се разбираше. Къщата й приличаше на хамбар, скрит сред обширна степ от неокосена трева и криви овошки, чиито плодове, паднеха ли на земята, обикновено там си и оставаха. Покоси я най-обикновен грип и за няколко дни я стопи съвсем, като обърната по гръб костенурка на слънце – накрая остана само черупката. Така и никой не разбра, с изключение на магазинерката, която й носеше цигарите вкъщи.
Работата беше там обаче, че Ванчето си гледаше десетина кучета на двора. Колко точно, само тя можеше да каже, понеже обикновено се появяваха заедно, на глутница, и беше невъзможно да ги преброиш – все някое се изплъзваше. Минеше ли някой по улицата край нейната къща, кучетата безпогрешно го надушваха и дори в първия миг да не се виждаха никъде, в следващия изникваха сред тревите като диви хищници и се хвърляха към оградата с лай, който огласяше кънтящата иначе тишина. Може да бяха просто злобни създания, а може да бяха и пазачи на една стопанка, която си нямаше никого другиго.
Така или иначе, след като Ванчето умря, те именно всяха смут.
Докато течаха подготовките за погребението, всичко беше наред – глутницата вдигаше обичайния шум, сновяха напред-назад из двора, стрелкаха се към хората, но сякаш усещаха, че се върши нещо важно, и гледаха да не пречат много. Когато Ванчето излезе за последен път през портичката, носена от няколко едри мъже с неравномерно наболи бради, кучетата се скупчиха мълчаливо отстрани и всички си дадоха сметка, че за първи път в този дом цари пълна, плътна тишина, несмущавана от никакъв банален звук освен от шумоленето на дрехите и стъпките, но те напомняха по-скоро на шума на вятъра в листата.
И кучетата я изпращаха.
От мига, в който дворът опустя обаче, животните повече не допуснаха никой да прекрачи прага на къщата. Нищо освен стопанката не напусна необитаемите вече стаи – животните се хвърляха с такова настървение към всеки смелчага, осмелил се да се доближи, че хората скоро прекратиха опитите. Ванчето нямаше никакви роднини и скромните й земни притежания не вълнуваха никого дотолкова, че да си рискува кожата.
Никой не можеше да разбере кой храни животните, нито защо толкова яростно бранеха портата. Никой не можеше да разбере и дали намаляват, понеже беше трудно да се преброят – все някое се изплъзваше от очи.
Виждате ли я надолу по улицата? Някога беше къщата на Ванчето, а сега й викат Тихата къща. Оттогава минаха години, а сред тревите все още отеква лай. Никой не е сигурен дали е действителен, или просто ехо. Никой обаче и не проверява.
