Снимка: Bloomberg |
„Инфлацията винаги и навсякъде е паричен феномен“. Милтън Фридмън отбелязва това през 1963 г. По това време малко макроикономисти са съгласни с него. Двадесет години по-късно голяма част вече мислеха така. Но след нови двадесет години отново повечето не са съгласни. Днес, почти още две десетилетия по-късно, икономистите пак трябва да приемат парите сериозно, пише Мартин Уулф за Financial Times.
Ако парите се игнорират, те си отмъщават. Както наскоро попита Рей Далио от Bridgewater: „Къде са разбирането на историята и здравият разум относно количеството пари и кредити, и размера на инфлацията?“
Идеята, че има връзка между паричното предлагане и инфлацията, е много стара. Когато хората държат повече пари, отколкото желаят, те ще искат да се отърват от тях. При всеки друг актив това би понижило цената му. Но номиналната цена на парите е фиксирана: доларът си е долар. Корекцията идва чрез по-високи цени за всичко останало – или инфлация.
След изключителната монетарна експанзия през 2020 г. със сигурност виждаме това. Според Центъра за финансова стабилност паричният агрегат „Divisia M4“ (индекс, който претегля компонентите според тяхната роля в транзакциите) е нараснал с 30 процента през годината до юли 2020 г., почти три пъти по-бързо от всеки подобен период след 1967 г. Такова нещо не се случи след финансовата криза от 2008 г. Тогава мнозина се притесняваха от разширяването на паричната база. Но това нямаше значение, защото не засегна по-широките агрегати.
Голям урок от историята е, че ако икономистите смятат, че разбират как работи макроикономиката, то те грешат. През 30-те години на миналия век общоприетото мнение беше, че икономиката се самостабилизира. През 60-те години се смяташе, че инфлационните очаквания и парите нямат значение. През 80-те години мотото беше, че само парите са от значение. В началото на новото хилядолетие се мислеше, че кредитната експанзия няма да дестабилизира финансовата система. През 2020 г. парите отново бяха без значение.
Отново и отново се влюбваме в наивни истории. Искаме да вярваме, че икономиката е прост механизъм, но не е така.
През 1975 г. британският икономист Чарлз Гудхарт заяви, че „всяка наблюдавана статистическа закономерност има тенденция да се срива, след като върху нея се окаже натиск за целите на контрола“. Неговото прозрение беше приложено към провала на монетаризма да управлява икономиката. Но Фридмън едва ли е бил изненадан. Той твърдеше, че парите засягат икономиката със „закъснение, което е едновременно дълго и променливо“. Но той не вярваше в направляването на икономиката. Тези, които вярваха, преминаха към таргетиране на инфлацията.
