Снимка: Bloomberg |
Присъдата е следната: Русия нахлу в Украйна по две причини. Едната е обсесивното преследване от Москва на националистически и имперски амбиции – обединяване на двете страни и заличаването на украинската идентичност. Другата е погрешната преценка на Владимир Путин – той е изолиран и самоуверен автократ, който изигра лошо ръката си, пише за Wall Street Journal Крис Блатман, професор от Чикагския университет и автор на „Защо воюваме: Корените на войната и пътищата към мира“.
Тези теории със сигурност са верни, но годините на работа и писане за войни ме научиха, че обикновено в историята има нещо повече, пише авторът. Независимо дали става дума за световна война, инвазия на САЩ или бунт в Западна Африка, наблюдателите бързо се фокусират върху страстите и грешките и демонизират лидерите, които започват конфликт. Но повечето войни имат и стратегически корени, които са в сила успоредно със страстите и грешките. Пренебрегването им прави намирането на път към мира трудно.
Въпреки цялата си смелост Украйна беше слаба, малка страна без съюзници. Икономиката ѝ беше в застой от десетилетия. Русия се разрасна икономически и военно, докато Путин консолидираше властта. Страните от Западна Европа се отказаха от ядрената енергетика и се оказаха в огромно стратегическо неизгодно положение спрямо техния енергиен доставчик Русия. Всичко това даде на Путин огромен лост по отношение на Украйна и Западна Европа.
Въпреки слабостта на Украйна последните тенденции разтревожиха Путин и неговия вътрешен кръг. През последните 20 години украинският народ на два пъти свали проруски лидери чрез революции. Украйна беше общество, с което много руски граждани се идентифицираха и мощен пример за въстание срещу режима на Путин.
Путин можеше да използва лостовете си, за да елиминира заплахата, но войната щеше да бъде скъпа и рискована, поради което той първо опита други средства. Години наред той оказваше влияние върху украинската политика чрез пари, пропаганда, убийства и подкрепа за сепаратистите. Тези рискови инвестиции не се изплатиха – и може би тласнаха украинците по-близо до Запада и демократичното управление.
Това беше тревожна тенденция за Путин. Тъй като Украйна укрепи свободите си, смяната на режима там стана по-трудна. След като Киев се сдоби с повече ракети и дронове, разходите за инвазия нараснаха. Лостовете на Путин върху Украйна преминаха пика си. Русия имаше един последен инструмент – нахлуването, и затварящ се прозорец, за да го използва.
Колкото и да е осъдителна, това беше прагматична политика. Путин казваше на Украйна: време е да признаете силата на Русия. Откажете се от нещо. Приемете неутралност. Откажете се от нови оръжия. Откажете се от амбицията си да се присъедините към НАТО. Дайте автономия на контролираните от сепаратистите региони. Позволете ми да се меся във вашата политика. Повечето от съседите на Русия бяха принудени да направят подобни жертви.
В тази интерпретация на събитията са в сила три взаимосвързани стратегически логики. Първата произтича от липсата на вътрешни механизми за контрол върху властта на Путин. Като персонализиран владетел той не споделя цената, поемана от обикновените руснаци – например лишенията заради наказателните санкции или синовете, умиращи в битка. Тъй като можеше да игнорира тези ужаси, той прибегна твърде бързо към насилие. Това също му даде стимул да нахлуе. Украинската демокрация представляваше заплаха не защото би причинила вреда на обикновените руснаци. По-скоро тя представляваше мощен и (според Путин) опасен пример за руснаците, недоволни от авторитарното управление. Един неконтролиран Путин също така беше свободен да преследва всякакви емоционални придатъци към разширяването на руската мощ и идентичност.
