„Аз имам гости. Аз нямам гости“, пише учителката по бялата дъска. Изреченията са просто примери. Учениците обаче, които внимателно преписват всяка дума, също са един вид гости.
„Днес учим глаголите от трето спрежение в българския език. Ще учим също и някои видове местоимения“, обяснява преподавателката.
Зад чиновете в светлата стая седят украинци, избягали от войната. Някои от тях наистина се чувстват само като временни гости в България. Те планират да се върнат в родината си при първа възможност. Други смятат да останат тук за по-дълго. Всички обаче имат своите лични причини да искат да научат български.
„Искаме да разговаряме с хората на техния език“
Сред тези, които искат да останат по-дълго, са Владислав и неговата съпруга.
„Решихме да учим български, защото искаме да разговаряме с хората, които ни поканиха, на техния език. Това е един от нашите начини да се отблагодарим на българите“, казва той.
Срещаме го в Академия „Никола Тесла“ в София. Владислав е един от над 150 украинци, които посещават курсовете по български тук. От края на март насам школата предлага безплатни уроци за всички, избягали от войната, които искат да научат езика.
От 24 февруари, когато Русия нахлу в Украйна, досега в България са пристигнали повече от 200 000 украински бежанци. От тях почти половината – над 93 000 са останали в страната.
Владислав и семейството му са дошли в България веднага след като са получили информация от българското посолство, че трябва да се евакуират. Той разказва, че много преди началото на руската инвазия със съпругата му са планирали да се преместят в България. Искали са да дадат апартамента си в Киев под наем и през май да дойдат в София.
„Но ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му за плановете си“, отбелязва той.
Владислав е бесарабски българин, но преди да пристигне в България никога не е изучавал езика. Сега се надява да си намери работа тук в областта, в която е работил преди – комуникациите.
Докато търси, използва опита си, за да помага на страната си и на украинците, които вече са пристигнали в България или пък искат да дойдат тук. Той поддържа канал в Телеграм, в който информира свои сънародници за възможностите за медицинска помощ в България, настаняване, оправянето на документи, изучаването на езика.
„Аз съм и един от организаторите на благотворителното събитие „Великден заедно“ в Южния парк (което имаше за цел да събере помощи за пристигащите в България – бел. ред.), организирам също така благотворителен концерт през май в София“, допълва той. „Така че, да, със сигурност ще останем тук още няколко години.“
„Моят живот е там“
В същия курс по български, който Владислав посещава, срещаме и Катя. И той, и тя казват, че българският език се оказва труден.
„Когато искам да кажа нещо на български, в главата ми веднага изникват думите на полски, украински, руски“, обяснява Катя.
„Много ми е трудно. Когато обаче някой се обръща към мен, вече започвам да разбирам. Тук съм от 3 седмици и вече различавам думите в изреченията“, добавя тя.
Казва, че е усетила подобрение още след втория урок, който посещава в Академия „Никола Тесла“, а след третия вече разбира голямата част от това, което чува.
Самата тя допреди войната е работела като учителка по украински в Киев. За разлика от Владислав и семейството му, Катя не планира да остава в България, защото това ще означава да смени професията си.
„Много се надявам, че всичко ще се стабилизира в Украйна и ще мога да се върна“, споделя тя. „Моят живот е там и не искам да го променям.“
Подобно на Владислав обаче тя се е записала на курсовете по български от уважение и благодарност към страната, която я е приютила.
„Аз съм в България. Първоначално трябва поне да разбираш езика на държавата, в която се намираш. Мисля, че това е задължително. И това е важна тема в Украйна в момента. За мен уважението към държавата идва от уважението към езика. Затова се чувствам задължена да науча езика на държавата, в която се намирам сега.“
„Те са тук с децата си“
Катя е пристигнала в София в края на март. Решила е да дойде точно тук, защото е чула от свои познати, че в България ще успее да си намери жилище. Дошла е само със сина си, Рома, който е на 7.
Докато тече нейният урок по български, на горния етаж на академията се запознаваме и с него. В шарена стая пълна с флумастери, блокчета, канцеларски материали, дървени дъсчици, той, заедно с дъщерята на Владислав и децата на другите украинци, които учат български, посещава занимания по изкуство и технологии.
Това е една от идеите, с които академията много се гордее, посочва Анета Манолова, която води част от занятията в този ден.
„Всички тези семейства са дошли тук с децата си. Което пък означава, че би било трудно логистично да се съчетае това да отидеш да учиш, докато няма кой да ти гледа детето. И затова направихме тази комбинация: докато родителите учат, да могат децата да бъдат при нас и да имат различни занимания“, разказва ни Манолова.
В архитектурната работилница, която тя води, по-малките майсторят неща от дърво, конструират, рисуват. Преподавателите разказват, че войната е оставила силен отпечатък върху децата – те рисуват разрушени къщи, танкове, а вместо в ярки цветове картинките им често са в черно. Срещите с други деца, които говорят същия език, и разнообразните занимания обаче им помагат.
Идеята за тези комбинирани курсове се ражда спонтанно, на една работна среща на екипа на академията. Преподавателите, заедно с основателките на школата, обсъждат начини как да помогнат на бягащите от войната – и осъзнават, че най-ценното, което могат да дадат, са познанията и ресурсите си.
Самата академия има вече няколко години опит в организирането на извънкласни дейности за деца по програмиране и роботика, както и подготовка по български език и математика.
Така на 25 март стартират две групи по български език за украинци, но още тогава става ясно, че те няма да са достатъчни – идват повече от 50 възрастни и 20 деца.
„В момента възрастните са над 150 човека, децата са над 30 и общо 18 учители абсолютно доброволно преподават“, отбелязва Манолова.
„И ще ви каним на гости“
В паузата в средата на урока слизаме обратно на долния етаж, където са възрастните. Там срещаме и една от доброволките, преподавателката на Катя и Владислав Доротея Николова. Тя е филолог по образование и досега е водела уроците по български език в академията за ученици от 5 до 12 клас.
По думите ѝ новото ѝ начинание е трудно, защото преди изобщо да започне да със същинските уроци, е трябвало да разбере какви изобщо са познанията на украинците по граматика и съответно кой ще е най-подходящият подход за преподаване. Това не е лесно и заради руския език, на който се провеждат курсовете.
„Започнахме от азбуката, започнахме от това как се произнасят звуковете в българския език, защото те са много близки – и украинският, и руският, и българският са славянски езици“, разказва Николова.
„Но има определени различия, които затрудняват възприемането и разбирането на езика“, уточнява тя и добавя, че въпреки трудностите всички ученици изглеждат много мотивирани.
„Така че се надявам да успеем да бъдем полезни и да им помогнем. Но добрата обмяна е взаимна. Защото ние получаваме много голямо удовлетворение.“
Едно от нещата, които нейните ученици учат в този ден, е бъдещето време на глаголите. Именно на неизвестното бъдеще – своето собствено и това на Украйна, учениците от курса посвещават и много от мислите си.
Катя, която се надява в най-скоро време да се върне със сина си обратно в Киев, е оптимистка.
„Да, после ще идваме тук, но и ще ви каним на гости. Много се надявам, че това е една малка част от историята в нашия живот, в която ще има и позитивни моменти. Тук се запознахме с много хора, които ще останат в живота ни и ще се срещаме и общуваме с тях и занапред“, казва тя.
