„Постъпвай така, че максимата на твоята воля да може винаги да важи същевременно като принцип на едно всеобщо законодателство“.
Имануел Кант (Основен закон на чистия практически разум, 1788)
Дебатът за приемането на еврото у нас, с помощта на някои партии и народни представители, премина към знак „кресчендо“ и все повече се обвързва с лични нападки. Високите тонове вече са в речта не само на политици, но все по-често ги чуваме от независими експерти, банкери и деятели на финансовите пазари.
В спора за присъединяването към еврозоната се намесват фалцетни изказвания по повод защитата или преотстъпването на „суверенитет“, „рубладжийство“, „национално предателство“ и обвинения в цивилизационен или съответно анти-цивилизационен избор. Заедно с това започна и спор по повод родителските права върху сегашната уредба на паричната политика на БНБ, известна като „валутен“ или „паричен“ съвет, както и като „валутен борд“.
Поне двама от 240 народни представители със сигурност знаят за какво става дума.
Една от причините за тези крайности може би е обстоятелството, че преобладаващото мнозинство говорители по темата не познават наследството на Имануел Кант. Ако то им е известно, не знаят кои негови положения са от изключително значение за спора и евентуалните решения за присъединяването на България към еврозоната. Но поне трима от седемте члена на управителния съвет на БНБ и поне двама от 240 народни представители със сигурност знаят за какво става дума.
Аз самият смятам, че към зоната на еврото не следва да се бърза. Най-добрата за България, Европа и света, теоретично възможна, но не напълно нереалистична, перспектива на развитието ѝ е Европейската централна банка (ЕЦБ) да започне на функционира като „валутен съвет“ – с фиксиран курс към златото или кошница метални и други стандарти. При задължителна забрана за финансиране на правителства и банки. Последното е част от дизайна на ЕЦБ и според действащия Договор за функциониране на ЕС.
Кант и икономическият възглед за света
Внимателният прочит на цитирания основен закон на „практическия разум“ казва много.
Изискването да се постъпва така, че правилото на индивидуалната воля винаги да може да стане принцип на едно всеобщо (т.е. общо за всички) законодателство, е древно колкото и писаната история на човечеството. То е изискване към морала на всеки, но най-често е изказвано спрямо морала на политиците от времената преди Библията.
Практическият разум при Кант е областта на действие на морала и затова на свободата. („Свобода“ е едно от най-често анализираните понятия в „Критиката на практическия разум“.) „Практиката“ е работа за изработване на предмети или експериментална проверка на нечие мнение. Практиката е човешко отношение, сфера на всички човешки действия и затова на политиката. Законите в тази област са повели. Очевидно те могат да са основа или част от общо за всички законодателство или да не са такава част.
„Критика“ в смисъла, употребяван от Кант, не означава доказване, че опонентът не прав или че е глупак. Критика означава определяне на границата на валидност на всеки аргумент, независимо от кого е изказан.
Тези и други Кантови положения през XIX и началото на ХХ век са залегнали в основата на икономическия начин на мислене. От тях особено значение са следните идеи:
- Фундаментален факт на човешкото съществуване е неопределеността, никому не е дадена и не може да бъде дадена цялата информация за състоянието на каквото и да е. Информацията не е знание. Знанието е някак групирана информация, на основата на която хората си позволяват да вземат решения.
- Тези решения не е задължително да са правилни или неправилни. Основната последица е, че те оказват влияние върху бъдещи действия, чиито резултати са сложни и не напълно обозрими. При всяко решение в стопанската, фискалната или паричната политика действа т.нар. закон за непредвидените последици. Казано на човешки език: хората предполагат, Господ разполага.
- Същото важи и за икономическите изчисления. Техният резултат никога не е окончателен. При тях не са възможни резултати, които са еднакво от полза или във вреда на всички. Изчислението е всъщност сравнение и градация на алтернативни разходи и пропуснати ползи. Стойността, която им се приписва, може да е основана на опита, но не е сигурна и е винаги субективна. Дори решения, които според опита имат много вероятни отрицателни последици, могат да са от полза за някого или дори за определен период да са от полза за мнозина.
- Икономическият анализ може само да даде ориентация, постоянните истини, до които той достига, са малко и приличат на аксиомите и законите на „разума“, разисквани от Имануел Кант. Обществената роля на икономистите понякога е да обясняват на другите, че онова, което си мислят, че управляват и знаят, е всъщност отвъд сферата на техния контрол.
Какви са аргументите в дебата за Еврото
Кантианският преглед на дебата за еврото позволява да се видят някои особености, както на самата зона, така и на пътя към нея.
- Обсъждането на еврото като валута и разменна система е много различно от обсъждането на членството в нея.
Въвеждането на еврото не е денационализация на парите в класическия смисъл, т.е. не е пренос на отговорността за емисия на пари от централни банки към частни емитенти, при които би имало стимул да се съревновават за доверието на членове на дадена общност или глобално чрез здравословна парична политика (която поддържа покупателната стойност на парите относително постоянна, предвидима и по-надеждна от алтернативните валути).
Въвеждането на еврото е извеждане на централното банкиране на над-национално равнище в Европейската икономическа общност (ЕИО).
- Въвеждането на еврото, поне през 1999-2000 година, не съответства на изискванията за Оптимална валутна зона (ОВЗ), известни от преди повече от 50 години – относително синхронни периоди на растеж и спад в стопанството, подвижност на факторите за производство (труд и капитал най-вече), свободно договаряне на цени и заплати (при липса на търговски ограничения) и относително автоматично споделяне на риска от външни шокове.
Още през 1993 година група икономисти публикуват в икономическия официоз на ЕИО анализ, озаглавен „Стабилни пари – здрави финанси“. Основното предвидено тогава предизвикателство е координацията на бюджетните политики на членовете на общността, за да се запази независимостта на паричната политика на ЕЦБ.
Това и досега е проблем, докато другите критерии за ОВЗ общо взето се изпълняват.
Това е така, защото парите, независимо от начина на въвеждането им, изискват добре уредено и стабилно управление на закона. Това условие е най-важното изискване към България. По един Кантиански начин, то е от полза за всички в България. Но и затова е технически трудно измеримо развитие на доверието в страната.
Без доверие в и стабилност на политическия процес на ЕС, емисионната политика на ЕЦБ става зависима от този процес. Подкопаването на независимостта е следствие на бюджетната политика на страните членки (т.е. на техните държавни дългове и фискални дефицити) и на способността поне някои от тях да влияят върху банката. Интересно е, че от поне десет години и секторни политики на ЕС водят до такава зависимост.
През 2018 година ЕЦБ дори официално измести политиката си от поддържане на ценовата стабилност към поддръжка на икономики в зоната на еврото, на банки (какъвто прецедент се появи по време на дълговата криза на Гърция), конкурентни отрасли и климатични политики. Един от членовете на съвета на БНБ, Николай Неновски, дори има публикуван анализ на това как и доколко ЕЦБ не се справя с въвеждането на „твърди парични ограничения“ в зоната на еврото и ЕС.
- „Суверенитетът“ не е свързан с и не е „предаден“ с въвеждането на еврото. И следователно не е същностният въпрос при решението да се присъедини или не дадена страна към неговата зона.
Преотстъпването на „суверенитет“ от централните банки на страните членки на ЕИО е де факто реалност от 1979 година, когато тези страни започват да използват ЕКЮ-то като счетоводна единица, основана на разменните ѝ курсове спрямо валутите на отделните страни.
Този разменен механизъм е в основата на еврозоната от 1 януари 1999 г. насам.
Искането на референдум за членство в еврозоната е всъщност идея за преразглеждане на договора за членство в ЕС.
Междувременно ЕИО се превръща в Европейски съюз и приема нови страни. За тях първо ЕКЮ-то, а след това и разменният механизъм са вече даденост. Преговорите за членство започват при вече действащ паричен съюз на страните, които вече са част от ЕС. Затова и разменният механизъм е част от договорите за членство.
Искането на референдум за членство в еврозоната е всъщност идея за преразглеждане на договора за членство в ЕС. Това би противоречало на Конституцията.
Провеждането на такъв референдум и дори абстрактно възможното решение да не бъде одобрено членството на България в еврозоната, не означава нито че ще бъде запазен някакъв суверенитет на действителната парична политика на БНБ, нито че този суверенитет би бил нещо добро.
Историческият опит на България свидетелства, че БНБ много рядко е имала чиста международна независимост на емисионната си политика. За страни като България и още 185-190 страни в света това е на практика непостижимо.
Едно от историческите издания на БНБ показва (автор на тази част Румен Аврамов), че до към Първата световна война БНБ търси паричен стандарт, към който за се „закачи“. След тази война БНБ е нещо като „валутен съвет“, управляван от чужденци. Малцина са възмутени от този факт. Преди Втората световна война левът стават част от клиринговите разплащания на марката на Третия райх, а след нея – на клиринговата система на съветската рубла. (Отново няма ропот по повод суверенитета на БНБ.) През всичките тези години винаги е имало проблеми и с банковия надзор.
Вместо извод
Ако трябва да направя някакъв извод от казаното дотук, бих посочил следното.
- След преобразуването на БНБ в паричен съвет през 1997 година, настъпва най-дългият период на действителна независимост на централната банка в историята на България. В годините сред това БНБ действа като основен фактор за най-дългия период на икономически растеж, здраве на публичните финанси и общо за всички благосъстояние. Точно в смисъл на цитирания в мотото основен закон на практическия разум
- Дерогирането на част от договора за членство в ЕС изглежда невъзможно и е изпълнено с рискове, които за момента никой дори не се е осмелил да осмисли. Общият за всички принцип на бъдещи благоприятни развития наистина е ЕЦБ да излезе от сегашния си маниер на работа и поне да не финансира държави и банки.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
