Снимка: EPA/LUDOVIC MARIN / POOL MAXPPP OUT |
Победен президент, засилена левица, триумфираща Марин льо Пен и никакво мнозинство за никого – рядко парламентарни избори са разтърсвали Франция толкова силно. Най-голямата изненада не е успехът на новосформирания ляв алианс, воден от Жан-Люк Меланшон; неговите резултати дори не оправдаха очакванията. От друга страна, едва ли някой е очаквал, че Rassemblement National (RN), партията на Марин льо Пен, е увеличила броя на мандатите си почти десетократно – в бъдеще десните националисти вероятно дори ще бъдат представени в парламента с повече депутати, отколкото консервативната Републиканска партия.
Големият губещ на тези избори е Еманюел Макрон. Само преди два месеца 44-годишният политик беше преизбран за президент – първият действащ президент от двадесет години насам, който успя да направи това. Сега той е и първият президент от две десетилетия насам, който ще трябва да управлява без собствено мнозинство в Народното събрание. Вместо да утвърдят позициите на партията на президента, както обикновено, много избиратели очевидно умишлено решиха да се противопоставят на партията на Макрон. Още след първия тур на гласуването преди седмица политолози в страната заговориха за „наказателен вот“.
И така – победата и поражението са твърде близки за Еманюел Макрон. Едва два месеца след преизбирането му избирателите решиха да му откажат абсолютното парламентарно мнозинство. Всеки втори избирател с право на глас дори не е отишъл до урните.
За разлика от преди пет години избирателите ограничиха правомощията на президента. Така те го принуждават да прояви повече внимание към парламента през втория си мандат. За да постигнат абсолютно мнозинство при гласуването, Макрон и управляващата фракция ще трябва да разработят нови форми на компромис, вероятно с буржоазната десница.
По време на първия си мандат младият президент твърде често и твърде лесно надделяваше над парламента. Вземаше решения сам в тесни кръгове. Той не спази предизборното си обещание да укрепи парламента. И сега този стил на управление се наказва. А самият Макрон призна, че трябва да разработи „нов метод“.
Но в периода между президентските и парламентарните избори всичко си вървеше по старому. Макрон заобикаляше дебатите по същество. Отлагането на обвиненията в изнасилване срещу министъра за солидарността, автономията и хората с увреждания Дамиен Абад и стратегията за прикриване след хаоса по време на финала от Шампионската лига на стадион „Стад дьо Франс“ засилиха недоверието.
Партията на Макрон La République en marche не изживя ренесанс, както се предполагаше, че ще подскаже новото ѝ име (Renaissance, „Възраждане“, б. ред.). Въпреки че разполага с най-голямата парламентарна група, в бъдеще президентът ще трябва да се съобразява в по-голяма степен с опасенията на съюзниците си от десния буржоазно-центристки лагер.
След тези избори Народното събрание в Париж отразява засилването на политическите сили в левия и десния политически спектър. Партията на Марин льо Пен, както и левият алианс на Жан-Люк Меланшон влизат в новия парламент със силни фракции. Това обещава разгорещени дебати, но и закъснял Ренесанс на парламентарната традиция във Франция.
