Тази история има щастлив край. След три месеца в руски плен момчето е освободено и се връща в семейството си. От него и от баща му Радио Свобода научава с какво се е сблъскало.
Когато войната започва, 16-годишният Влад Буряк, син на Олег Буряк от първия му брак, живее с майка си и по-малката си сестра в Мелитопол. Семейството не успява да се евакуира навреме, защото дядото на Влад по майчина линия има онкологично заболяване в последен стадий и всички остават с него. Скоро дядото умира.
На 8 април бащата организира евакуацията на сина си в състава на хуманитарен конвой – в кола, в която пътуват жени и други деца. В района на гр. Василиевка, Запорожка област, колата е спряна за проверка. Възниква спречкване между Влад и проверяващия го руски войник, който обвинява детето че го снима с мобилния си телефон.
Влад е изведен от автомобила и е отведен от руските военни в кафе „Чумацки стан“, ползвано от тях като филтрационен пункт. От проверката на мобилния му телефон руснаците разбират две неща. Първото е кой е баща му. Второто е, че Влад е абониран за украински информационен канал, който е публикувал видео с пленени руски войници.
Видеото вбесява единия от руснаците, а това кой е бащата на Влад предизвиква допълнително внимание към детето. Влад Буряк е отведен с военен камион в полицията и заключен в единична килия, а на жените и децата в колата, с която е пътувал, им е разпоредено да продължат пътя си без него.
Следващите 48 дни детето ще прекара в помещение два на два метра, в което има само неработеща тоалетна и подобие на легло с метална конструкция и дъски, с матрак отгоре.
Детето мие кръвта от пода в килията
Руснаците не използват физическа сила спрямо Влад и не го заплашват, бързо разбират че в негово лице имат ценен заложник. Детето е карано да мие подовете, както и да помага в кухнята. Задълженията му включват и миенето на кръвта от пода в килията за разпити в сградата.
В единия от дните във въпросното помещение има окървавен мъж, който е провесен от тавана, като ръцете му са вързани с тел. Срещу него е седнал руснак, който спокойно попълва някакъв документ, вероятно протокол за разпит.
„И досега синът ми усеща миризмата на парцала, напоен с кръв“, казва бащата. „Разказа ми много неща, с които децата не би трябвало да сблъскват. Ужасяващи неща. Накъде отива цивилизацията, ако хвърляме децата си в такива средновековни времена? Ние, възрастните, караме децата ни да бъдат свидетели на такива сцени. Ние трябва да направим така, че повече да няма войни и да не се налага да освобождаваме децата си от пленничество“.
Докато изпълнява вменените му задължения, детето става свидетел на мъченията, които се използват при разпитите на задържаните. Те включват бой, забиване на игли под ноктите и използване на електрическа шокова палка.
Били са разпитвани и измъчвани както украински военнослужещи, така и цивилни. Момчето успява да поговори с един от тях – украински гражданин, който е задържан въз основа на донос срещу него, че в състава на структурите на териториалната отбрана е защитавал град Василиевка.
Единственото развлечение на Влад е било четенето на книги, които намира по време на чистенето. Това са основно военни книги от съветския период. Не е имало как да избира книгите, така че се запознава с произведения като „Сталинград“ на Василий Гросман, „Как се каляваше стоманата“ на Николай Островски и „Имам честта!“ на Валентин Пикул.
След 26 май момчето е преместено на място с много по-добри условия – хотел в Мелитопол, ползван от руските военни. Телефонът му е върнат, има интернет и душ. Осъзнавайки, че разговорите и интернет трафикът се следят, в разговорите си с близките Влад избягва политически теми и говори само за битови неща. В Мелитопол, както и в Русия, украинските и международните медии са блокирани, така че Влад използва VPN, за да следи новините.
През цялото време, докато е задържан от руската армия, той не знае дали за съдбата му текат някакви преговори, не общува с военните в хотела и просто се надява да го пуснат да си отиде вкъщи. Ситуацията го променя силно. По собствените му думи, той израства психологически.
Животът може да свърши във всяка една секунда
„Осъзнах, че животът е много ценен и може да свърши във всяка една секунда просто поради една твоя неправилна дума“, казва Влад.
Разбира колко е безценно това да можеш да излезеш да се разходиш или да се обадиш на някой приятел и да си поговориш нормално с него. Това, което случилото се с него не променя обаче, е отношението му към войната – крайно негативно и съпроводено с осъзнаването на факта, че действията на Русия са престъпление срещу една независима държава, срещу човечеството, срещу свободата на хората, срещу волята им, срещу всички техни права.
Влад разказва, че докато е присъствал на мъченията в стаята за разпити се е научил да не проявява външно емоциите си. Сигурен е, че в противен случай едва ли е щял да успее да се върне вкъщи.
След 48 дни на постоянен страх Влад казва че „се е постарал да се вземе в ръце и да го пребори“.
Твърди, че не се нуждае от психологическа помощ.
