Какво взимаш със себе си, когато бягаш от война? Олга от Киев няма нито много време да мисли, нито много място за излишен багаж.
Тя тръгва от Украйна в началото на руската военна инвазия с двете си деца, родителите си, баба си и кучето. Всички са в нейната малка кола. Там е и целият багаж, който е успяла да събере за по-малко от два часа.
Първото, което взима, е плюшената играчка на дъщеря си. Второто – любимата възглавница на сина си.
„Това бяха двете основни неща, които задължително трябваше да се вземат“, казва Олга.
За себе си взима килимчето за йога и няколко снимки. Събира малко резервни дрехи и тръгва.
Олга живее в България от пет месеца. Иска да се върне в родината си, но с мъжа ѝ се притесняват, че още не е безопасно за децата. Единственото, което има у себе си от дома си, са малкото вещи, с които е тръгнала в студената сутрин в началото на март.
Снимките на тези вещи са част от изложбата „Парченца от вкъщи“ в центъра на София. Тя показва какво са взели със себе си 14 жени, избягали от войната в Украйна. Тя беше изложена в сряда до Централните хали в София, а в петък ще бъде пред Централната железопътна гара.
Идеята за изложбата е на документалистката Анна Стоева. Тя е направила снимките на вещите и е разказала историите зад тях. Целта ѝ е да предизвика зрителите да се поставят на мястото на хората, избягали от домовете си заради войната.
„Това е и реакцията на хората към изложбата – всеки веднага си представя собствения си гардероб или собствения си апартамент, коя любима книга къде стои, коя снимка е на хладилника, започва да си прави собствен списък“, казва Стоева. „Надявам се с тези вещи и това свързване да събудя в хората енергия да подкрепят украинците.“
„Парченца“ от щастливия живот вкъщи
В някои куфари има снимки. В други – икони. В багажа винаги е любимата играчка на детето. Понякога – дипломата от университета, друг път – чашата за кафе. Всички тези вещи са взети в бързината, без много мислене. А сега са единственото нещо от дома, което имат със себе си бежанките, чиито истории разказва изложбата.
Снимките на тези вещи също са в куфари. В сряда следобяд в центъра на София някои от минувачите ги подминават, други спират и се заглеждат. Трети остават по-дълго, за да прочетат текстовете към снимките, в коити жените разказват как са се оказали точно с тези вещи в куфарите.
Олга казва, че до последно не е очаквала да започне война и не е гледала сериозно на практиката на приятелите си да подготвят багаж за всеки случай. На 23 февруари, последния ден преди руската армия да нахлуе в Украйна, качва в социалните мрежи снимка на дъщеря си с любимото ѝ плюшено прасе.
„Пошегувах се, че ако имах подготвен багаж за бягство, първото нещо, което щях да сложа, е това плюшено прасе“, казва Олга пред Свободна Европа. „На следващия ден вече не беше шега.“
В първите дни от войната Олга, мъжът ѝ и децата остават в Киев – първата нощ се крият в мазе, след това отиват в дома на родителите ѝ.
„Беше ми много трудно да спя. Децата спяха близо до прозорец и аз през цялото време си мислех, че може да падне бомба и да ги убие, да ни убие всички“, казва тя. „Тогава решихме да тръгнем към България.“
Сестрата на Олга от няколко години живее в София и семейството има при кого да остане. Тя взима децата си, родителите си и баба си тръгва към България. Мъжът ѝ остава в Украйна, защото на мъжете в боеспособна възраст е забранено да напускат страната.
Преди да тръгне, Олга има по-малко от два часа да приготви багажа. Докато го прави, има тревога за въздушна атака. Освен малко дрехи и лекарства и любимите вещи на децата, успява да вземе килимчето си за йога и книгата от нощното си шкафче.
„Заглавието ѝ е „Най-добрата година от живота ти“. Сега ми звучи като някаква шега“, казва Олга.
Въпреки това тя пази книгата и всички други вещи, които е взела в бързината. Казва, че те са „парченца“ от щастливия живот, който е водила преди войната.
„Бях в отпуск по майчинство, но това лято трябваше да се върна на работа. […] Имах хубава работа. Децата ми ходеха на детска градина. Имам много приятели. Имаме хубав апартамент. Всеки уикенд ходехме някъде извън града – в гората, на реката“, казва Олга.
Въпреки че сега е далеч от този живот, тя гледа на случващото се като на предизвикателство, с което може да се справи. И се надява скоро да може да се върне в дома си и да види съпруга си отново.
„Единственото, което е ѝ останало от него“
Не всички вещи, които Анна Стоева е снимала обаче напомнят за щастливия живот преди войната.
Една от снимките показва свирка. Тя е на Лилия, която я е сложила в багажа, с който е тръгнала от дома си в Одеса.
„Разбрах, че ако сега тръгна към бомбоубежището и блокът се срути отгоре ми, задължително трябва да имам със себе си свирка, защото аз ще свиря и спасителите, които ще ни разкопават, ще чуят“, казва Лилия на Стоева, която записва историята ѝ.
„Веднага си представих тази ужасна картина, че върху мен ще лежи купчина камъни – и по някаква причина ще мога да свиря, не знам защо така бях решила. Сложих свирката в чантата и ми стана по-леко.“
Анна Стоева си спомня и за друга история, която е записала, но не е включила в тази изложба. Тя е на жена, прекарала 36 дни под окупация в село до Гостомел, близо до Киев.
„В паспорта си тя пазеше една откъсната хартийка икона“, разказва Стоева.
„По време на окупацията са си правели цигари от вестник. Приятелят ѝ е късал от един вестник и е свивал цигари от хартията. И в един момент е осъзнал, че както е късал от ръбовете, е останала на средата тази икона. Той после загива. Тя прибира иконата и я взима със себе си. Сега това е единственото, което ѝ е останало от него.“
„Елемент на сближаване“
Идеята на Анна Стоева за изложбата идва още в началото на войната. Първоначално тя е като продължение на предишна поредица снимки, която показва вещите на жени, убити при домашно насилие. По-късно новата идея заживява собствен живот.
„За мен винаги е важно какво ще кажат хората като мотивация за взимане на нещо“, казва Стоева пред Свободна Европа. „Понякога е някоя малка история. Понякога човек знае точно коя вещ иска да вземе. Понякога е просто импулс, въпреки че нещо е голямо, неудобно, непрактично.“
Стоева е наполовина рускиня, а дядо ѝ е украинец. Казва, че приема войната много лично и се стреми да помага на украинските бежанци, но и да показва позицията си срещу войната. В началото на войната Стоева изразява несъгласието си с руската агресия като протестира мирно сама с плакат с надпис „Аз съм рускиня, но съм против Путин“ на различни места в страната.
Дейността ѝ като доброволка я среща с жените, чиито вещи показва в изложбата си.
Целта на Стоева е да предизвика зрителите да се поставят на мястото им и да си представят какво те биха направили в тази ситуация.
„То е малко като гатанка, когато виждаш, че човекът е взел например диплома за танци на детето, то те отпраща към постиженията на твоето дете, или веднага си измисляш твоя история защо точно този предмет се е озовал в този куфар“, казва тя. „Има един такъв елемент на сближаване.“
Затова последният куфар е празен, а хората могат да напишат каква вещ биха взели те със себе си, ако трябва да избягат от дома си.
