На 30 ноември германският парламент прие резолюция, която признава Гладомора за геноцид на украинския народ. Москва отвърна, че резолюцията е опит за демонизиране на Русия.
Това се случи на прага на тежката зима, на която украинците са обречени заради целенасочените ракетни атаки на руските сили срещу елктропреносната мрежа, топлоцентралите и водоснабдяването. Когато милиони домакинства живеят без ток, отопление и вода, аналогията с онези време е неизбежна.
Киев вече обяви, че Русия се опитва „да повтори Гладомора“. Неотдавна и папа Франциск каза, че украинците страдат от „мъченичеството на агресията“ и сравни войната на Русия срещу Украйна с „ужасния геноцид“ от 30-те години на миналия век.
Понятието „гладомор“ е съчетание от двете украински думи – „глад“ и „унищожение“. Или иначе казано – гладна смърт. Тя обаче не е следствие на суша и неплодородие, а на целенасочена политика на властите в СССР, от който тогава Украйна е част – те провеждат насилствената колективизация и „разкулачване“.
Терминът означава отнемане на земята и собствеността от кулаците. Това са по-заможните селяни, които използват наемен труд, притежават търговски или производствени обекти за услуги или за обработка на селскостопански продукти.
Целта е те да бъдат принудени да влязат в колхозите, предавайки там цялото зърно и друга продукция, която имат, и едновременно с това да бъде сломена съпротивата. Стотици хиляди от тях са арестувани, депортирани или убити и се стига до изкуствен глад на милиони хора, много от които умират мъчително.
Хора като призраци
„При вдигането на труповете имаше сцени, които смразяват кръвта на всеки дори наполовина цивилизован човек. Мъртви бебета бяха изтръгвани от виещите им майки, живи бебета бяха взимани от пресъхналите гърди на мъртви майки, децата крещяха и стенеха.“
Това разказва в спомените си австрийският инженер-химик Александър Винербергер, който през 1932 г. е назначен да управлява завод в тогавашната столица на Украйна – Харков. Той заснема тайно с фотоапарат свидетелства за трагедията, които по-късно публикува.
В историческото разследване „Червен глад – войната на Сталин срещу Украйна“ американската журналистка и писателка Ан Апълбаум, носителка на наградата „Пулицър“, събира разкази на оцелели от Гладомора. Някои от тях споделят, че във фазата на пълно изтощение вътрешните органи на човек атрофират. „Самите ми чувства бяха атрофирали от глад“, казва едно 11-годишно тогава момиче.
Татяна Павличка от Киевска област пък разказва, че хората са приличали на призраци. Тя описва тялото на майка си като „прозрачно и пълно с вода като полиетиленова торба“.
„Виеше ни се свят, всичко беше в мъгла. Страшно ни боляха краката, сякаш някой ни изтръгваше сухожилията“, спомня си един от оцелелите мъже. Много хора разказват за ужасната гледка на деца, чиито лица са като на старци, които само повтарят: „Искам да ям, да ям“.
Любов Ярош, която по време на Голодомора, е дете, раказва пред Дойче Веле, че от недохранване ръцете и краката й се подували и не можела да ходи. 4-годишната й сестра умира от глад, а големият й брат – след побой, когато пазач го хваща да търси цвекло за семейството си.
Любов си спомня, че мъже са идвали да изнесат труповете на мъртвите, натоварвали са ги на камиони и накрая са ги хвърляли в масови гробове.
От глад яь умирали и кравите. Но хората не можели да ядат месото, защото то е било натравяно от органите на реда, които напоявали останките от животните с креолин.
„Живеехме скромно“
Историкът Анатолий Ковалчук от Хмелницка област дълго време събира и записва свидетелства на оцелели украински селяни за това какво се е случвало в Украйна по онова време.
Записите му са публикувани от украинската служба на Радио Свободна Европа/Радио Свобода като част от проекта „Разкулачване: как Сталиновият режим унищожи украинското свободно селячество“. В него са записани интервюта с жители на село Тернавка в Хмелницка област.
Една от тях е Анна Демидюк. Тя е родена през 1922 г. и е на 10 години в началото на Гладомора. Има 4 сестри, родени между 1920 г. и 1929 г.
„Живеехме скромно. Не бяхме бедни, но не и богати. Имахме храна и напитки, но не виждахме бял хляб повече от два пъти годишно – на Коледа и Великден„, спомня си жената.
Родителите й имат малка ферма, която бащата управлява сам. Той не използва наемен труд, помагат му роднини и съседи. През пролетта на 1932 г. започва колективизация на селяните – те са принудени да създадат колективни стопанства и да прехвърлят цялата си собственост на тях.
Каза, че няма да се присъедини към колхоза, макар да се досещаше, че отказът няма да свърши добре за него
„Тези, които искаха да управляват собствени ферми, бяха подложени на непосилни данъци. Баща ми каза, че няма да се присъедини към колхоза, макар да се досещаше, че отказът няма да свърши добре за него. Но той беше човек със силна воля и не промени решението си дори под натиска на властите“, казва още Демидюк.
Така след категоричния му отказ в двора на семейството идват въоръжени мъже.
„Казваха, че баща ми е кулак и класов враг, защото не само не искал да се присъедини към колхоза, но и подстрекавал другите селяни да не изпълняват заповедите на властите. Заповядаха му да си събере багажа и да замине с тях“, спомня си вече възрастната украинка.
На следващия ден фермата е разграбена. Пристига банда пияни мъже. Въпреки виковете на майката, те изнасят всички плугове, строителни материали, зърното и всичко годно за консумация. Извеждат и конете, кравите, прасетата и другите животни от обора.
„След известно време в затвора, пуснаха баща ми за два дни преди съдебния процес срещу него. Разказа, че е бил препълнен със селяни като него. Нямало храна, нито дори къде да легнат. Беше много разстроен, когато видя разрушената и разграбена ферма“, добява Демидюк.
След като се сбогуват и той отива в съда, повече не го виждат. В началото получават писмо от Мариупол, в което той им пише, че като затворник е откаран там, за да строи доменна пещ. Храната е много лоша, не им дават топли дрехи, а в тясната миризлива барака, в която са държани, е много студено.
„Никога не разбрахме какво се е случило с баща ми. Не знаем за какво е бил осъден, кога е починал и къде е бил погребан“, казва дъщеря му.
Започват най-мрачните времена. Със сестрите й отиват да работят в колхоза. Въпреки глада и студа, семейството успява да преживее тежката зима и пролетта на 1933 г. Но мъчително – семейството ѝ е лишено от всякакви консумативи и не е имало с какво да обработва земята и какво да засажда.
„Ядяхме всичко, което можехме да намерим в полето, ливадите или горите – плевели, клони и дървесна кора, плодове. Специален деликатес беше пампушки, приготвен от смлени цветове на бяла детелина и корени от репей“, разказва още Анна Демидюк.
„Безмилостно изтребени“
Антон Ковалчук е само на 5 години, когато започват колективизацията и разкулачването в Украйна.
„Началникът на селския съвет и районният полицай бяха фанатични болшевики, ревностно изпълняваха заповедите на районните власти, така наречените активисти им помогнаха да ограбят хората“, казва той.
За да сплашат хората и да принудят всички да се присъединят към колхоза, през късната есен на 1931 г. те започват да отнемат собствеността на един земевладелец от селото, човек със средни доходи. Ковалчук си спомня, че болшевииките разрушват къщата му и отвеждат съпрузите, оставяйки синът им Серьожа сам.
„Съседката му го отведе у дома си, защото беше гладен и премръзнал. Но там току-що били вечеряли активисти, на които тя е помагала. Сред тях бил и комисар от областния център. Когато е разбрал чий син е Серьожа, е започнал да псува, изхвърлил го е от къщата и е казал, че кулаците, заедно с децата им, трябва да бъдат безмилостно изтребени, защото всички са врагове на народа“, разказва още Ковалчук.
Активистите продължават да обикалят селото, казвайки на селяните, че трябва да нахранят гладния пролетариат и да изградят светло бъдеще. Затова им отнемат всичко, което може да се яде. Това, което не могат да отнемат, унищожават.
Тези крадци взеха всичко, което може да се яде
„Тези крадци взеха всичко, което може да се яде, от едно семейство, а след това се натъкнаха на бъчва с кисело зеле в плевнята. Понеже не можаха да я изнесат, се изпикаха вътре пред собствениците.“
Подобно на Анна Демидюк, Ковалчук си спомня за свои съселяни, които умират от глад. Други успяват да се спасят заради близостта с границата с Полша и факта, че по онова тя не се охранява с огради, ровове и минни полета. Така те се снабдяват с храна.
„Много жители на нашите и съседните села успяха да се снабдят със сух хляб, брашно, сланина, растително масло и зърнени храни. Срещу малка такса граничарите (по онова време също предимно украинци) пускаха гладните селяни през плитките реки Збруч и Вилия“, разказва Ковалчук.
Човекът от стомана
Грузинецът Йосиф Висарионович Джугашвили, с каквото име е роден Сталин, сменя фамилията си на 30-годишна възраст. Сталин означава „човек от стомана”. Генералният секретар на съветската комунистическа партия управлява СССР с желязна ръка дълги години и е цитиран да казва: „Смъртта на един е трагедия, на един милион – статистика.“
Именно той превръща плодородната Украйна, в която се ражда много зърно, в житница на СССР и използва нейните ресурси, за да финансира идеите си за индустриализация на страната. През 20-те години на миналия век тя произвежда повече от половината от зърното на Съветския съюз.
През 1928 г. съветското ръководство обявява първия си петилетен план, в който основна цел е колективизацията на земеделската собственост. За разлика от Русия, в Украйна преобладават частните стопанства. Докато тя е все още доброволна, много малко селяни се включват в колхозите.
Тогава започва натискът и голям брой държавни функционери и работници болшевики са изпратени в селата. Те трябва да помагат за организирането на колхозите, но и да се изправят срещу засилващата се съпротива. Така започва разкулачването. Определението „кулак“ се използва за всички, противопоставящи се на колективизацията. През 1930-1931 г. около 300 000 украинци са обявени за кулаци и подложени на преследвания.
В същото време е приет декрет, с който се въвежда смъртно наказание за всяка кражба на обществена собственост, включително на зърно за собствена употреба от селяните. Малко по-късно Политбюро решава да смекчи малко крайната мярка – смъртна присъда може да се издава на кулаците, за останалите – до 10 г. затвор.
Според данни на Върховния съд до януари 1933 г. 103 000 души са осъдени по декрета. 4880 са осъдени на смърт, 26 086 – на 10 г. затвор, а 48 094 – на други наказания.
Съветските власти дори разработват система от мерки, за да попречат на гладуващите да напускат домовете си и да търсят храна. Специални военни подразделения са изпратени като „заградителни части“ в различни райони на Украйна, по границите с Русия и Беларус.
А за да се предотврати разпространението на информация за глада, пътуванията от Украйна и Южна Русия са забранени с директиви от януари 1933 г. Според тях пътуванията „за хляб“ от тези области са организирани от врагове на съветската власт с цел агитация срещу колхозите.
Ръководството на СССР отказва да признае Гладомора чак до началото на 90-те години, унищожавайки архиви, смъртни актове и подменяйки публично достъпните данни от преброяването на населението. Истината излиза наяве, едва след като Украйна провъзгласява независимостта си.
28 000 мъртви за ден
Още през юли 1941 г., по време на Втората световна война, когато германските войски нападат, съветските власти унищожат някои документи от архивите в Киев. Сред тях са статистически данни за украинското население през годините на глад. Копие от тези данни все пак е запазено в Руския държавен икономически архив в Москва.
Преди няколко години украински учени от Института за демографски и социални изследвания в Птуха копират и връщат тези документи в Украйна. Заедно с колегите си от Университета на Северна Каролина и Украинския изследователски институт към Харвардския университет те публикуват изследване за последствията от Гладомора.
За да разберат колко души са починали по време на глада, изследователите реконструират статистиката за ражданията и смъртността в Украйна между 1927 и 1939 г. Разчитайки на официалните съветски статистически данни, изследователите правят собствени изчисления за демографските данни от онова време, като по този начин премахват възможните съветски манипулации на статистиката през онези години.
„Страховитото мълчание на хиляди“. 80 години от масовите убийства в Бабий Яр
След като определят действителните статистически данни, те изваждат броя на загиналите по време на Гладомора от броя на загиналите от собствена смърт.
По време на глада през 1932 г. в Украйна умират 250 000 души. През 1933 г. умират 3 милиона и 530 000 души. През 1934 г., когато се смята, че гладът е приключил, умират 160 000 души. По това време около 600 000 деца не се раждат. По този начин, изчисляват учените, Украйна е загубила около 4,5 милиона души.
На първо място, пишат те, сушите и неплодородието, които могат да се смятат за причина за глада в страната, са се случвали в Украйна и преди, но никога дотогава не са причинявали толкова много смъртни случаи.
Второ, 90% от всички смъртни случаи са настъпили през 1933 г. В рамките на 6 месеца умират около 3 милиона души. Пикът на смъртните случаи е през юни, когато за един ден умират до 28 000 души. Учените твърдят, че толкова масова и бърза смъртност от естествен глад не е наблюдавана никъде другаде по света.
Павлик Морозов
Гладоморът се свързва с една емблематична история, превърнала се в символ на съветската пропаганда – за малкото дете-герой Павлик Морозов, предало собствения си баща на комунистическата власт, защото опитал да скрие зърно. За което плаща с живота си. Той е възпят из цял СССР са кръщавани на него, издигнати са негови паметници.
Сталин дори планира да издигне негов монумент в самото сърце на Съветския съюз, близо до Кремъл. Морозов е включен в съветската младежка пионерска организация като „пионер №1“.
Павел Морозов, роден в малко сибирско градче, е 13-годишен по време на Гладомора. Той и 8-годишният му брат са убити жестоко с ножове в гора, а съветската власт представя убийството като акт на класова борба – Павлик, заклет млад комунист, е станал жертва на кулаците.
Според официалната версия момчето открито се противопоставя на баща си и на дядо си, които крият пшеницата от държавата в момент, в който тя е жизненоважна за СССР. Павлик сам подава жалба срещу баща си и свидетелства срещу него в съда. Така той е осъден и влиза в затвора.
Според властите кулаците решават да отмъстят и убиват него и брат му, като в убийството участват и техни роднини. Прокуратурата обвинява дядото на децата и братовчед им като извършители, местен кулак, кръстник на Павлик, като поръчител, и бабата, като съучастник. Всички са осъдени на смърт, но разстреляни са само нароченият за поръчител и братовчедът, а бабата и дядото умират в затвора.
Едва по време на перестройката на президента Михаил Горбачов в края на 1980-те години, писателят дисидент Юрий Дружников, който емигрира от СССР, публикува книгата „Доносник 001 или възходът на Павлик Морозов“. В нея той твърди, че убийството на Павлик е провокация на службите за сигурност, които искат да извлекат политически дивиденти.
Когато обаче в Главната прокуратура на Русия е внесено искане да бъдат реабилитирани обвинените за убийството на Павлик, тя отказва да го стори. Решението е потвърдено от Върховния съд.
