Николай Трошкин е млад руснак, излежавал присъдата си в една от руските наказателни колонии. Той е повярвал на обещанията на близкия до Кремъл бизнесмен Евгений Пригожин, който наема от затворите бойци за частната си армия „Вагнер“.
Когато отидат в Украйна, те бързо разбират, че се превръщат просто в „нападателни групи, в пушечно месо“.
След обстрел по лагера на „Вагнер“ край Луганск, Трошкин успява да избяга, да стигне до Русия и да прекоси страната, за да се прибере у дома. Първоначално той планира да се върне в затвора, за да доизлежи присъдата си. Но бързо променя решението си, след като научава от новините, че помилват затворниците, които са изпълнили договорите си.
Лично Пригожин съобщи това и дори се снима с няколко такива затворници. Юристи коментираха, че няма правни основания за това и всичко се върши незаконно от руските власти, като по този начин опасни престъпници излизат на свобода. Някои са извършвали дори убийства. Част от тях имат да излежат още години от присъдите си.
Сега бившият наемник Трошкин се крие, защото се страхува от отмъщение от страна на „Вагнер“, разказа той пред „Медиазона“. Името му е променено от съображения за сигурност.
Това е неговата история от първо лице.
„Повярвах му, изглеждаше сериозен“
„Няколко месеца бях в затвора. В края на октомври, началото на ноември всички телефони бяха изключени. Беше денят преди пристигането на Пригожин. Дори персоналът остана без камери-регистратори, но казаха, че не знаят защо“, разказва Трошкин как е започнало всичко.
На следващата сутрин ги карат да станат един час по-рано – в 5 призори. Подреждат всички, идват началниците на отрядите, изчитат имената по списъци и всички са отведени в индустриалната зона.
След това идва Пригожин. Виждат го само веднъж.
„Тогава дори не го познавах, по-късно го видях в интернет. Той обясни кой е взет и кой не, че можеш да отидеш в Украйна, да изкараш шест месеца и да получиш помилване. Разказваше цветно, с обещания. Повярвах му, изглеждаше сериозен възрастен човек, с авторитет и щом можеше да изведе човек от затвора, всички му вярваха“, казва още Трошкин.
Просто си седим там и не знаем какво се случва по света – новините можеш да гледаш само по Първи канал.
На него му остават няколко години до края на присъдата и веднага се „хваща на въдицата“ с помилването – „някак си всичко стана спонтанно и бързо“.
„Просто си седим там и не знаем какво се случва по света – новините можеш да гледаш само по Първи канал. Мобилните апарати са забранени, има само телефони за обаждане на роднини“, обяснява той решението си.
Всички, които са съгласни да станат бойци на „Вагнер“, са отделени вдясно, а тези, които не са – вляво. През деня желаещите се нареждат на опашка и в две стаи двама души ги записват.
„Влязох в кабинета, а те просто ме попитаха:
„Имаш ли ХИВ, туберкулоза?. Не? Добре, да тръгваме“, добавя бившият затворник.
Чува да говорят, че са предпазливи към осъдените за изнасилване и към педофилите, а тези, които са в затвора за наркотици, трябва да бъдат тествани с детектор на лъжата.
Казват му, че може да напише писмо до роднините си, но то така и не стига до тях.
На следващия ден трябва да подпише документ за помилване и друг – че няма да разкрива местонахождението си, в който пише, че иска да излежава присъдата си в друга колония. Не трябва да казва в коя. Също така трябва да напише къде да изпрати ценностите си: пари, телефон, верижка. Моли да ги изпратят вкъщи, но и те така и не стигат.
В неговата колония първо се записват повече от 200 души, но после няколко се отказват.
„И започнаха да извеждат по 30-50 души наведнъж. На 7 или 8 ноември тръгнахме с камиони до летището, а след това ни качиха във военнотранспортен самолет, в който имаше само пейки. Бяхме около 400 души, заедно със затворници от други колонии“, разказва още Трошкин.
„Калашников“ от 1975 г.
Казват им, че ще летят до руския град Ростов, там ще има тренировъчен лагер, ще прекарат един месец, а след това ще отидат по-близо до фронтовата линия. Пристигат някъде, тъмно е, качват ги в автобуси. Там свалят всичко от себе си, освен панталоните, и обличат униформа, която им дават заедно с раница.
Подписват документ, в който се съгласяват да кажат кой ще бъде уведомен в случай на тяхната смърт и че са съгласни да участват във военната операция, да изпълняват задачите на Министерството на отбраната. След това отново ги качват в автобуси, които ги откарват до стар детски лагер.
Там научават, че се намират в Луганска област. Прекарват нощта, на сутринта ги водят в столовата за закуска. Дават им да попълнят документи за парите, които ще им плащат по договор – дали да ги получават лично, или да ги пращат на някого. Задават им въпроси като например имат ли роднини в Украйна.
След това им дават значки и ги снимат. А накрая им казват, че отиват на някакво стрелбище. С камиони „Урал“ ги извозват до полеви лагер, в който ги карат да построят землянки, в които след това спят.
След това отиват да стрелят. Трошкин получава черен автомат „Калашников“ от 1975 г., без боеприпаси и ножове за щикове и калъфи. Инструктори им казват, че ще останат там две седмици, после ще отидат на втора линия и накрая на първа. Едни момчета от Челябинск обаче разказват, че ги пращат направо на война след седмица.
Казаха ни да не пушим в тъмното и да не си светим с фенерче.
„И ние, разбира се, вече започнахме да разбираме, че става нещо. Инструкторите ни казаха, че зоната е безопасна, но се страхуваха, че всеки момент може да връхлети нещо, казаха ни да не пушим в тъмното и да не си светим с фенерче“, спомня си Трошкин.
Разказват им, че едно момче е било ранено, когато е хвърляло граната, тя се е взривила в ръката му и е откъснала китката му. Никой не разследва защо се е случило това. Друг ранен прекарва няколко дни в болница, зашиват го и го изпращат обратно на фронтовата линия.
По-късно разбират, че са застреляни две деца – стояли на контролно-пропускателния пункт и откраднали нещо. Веднага били убити, макар че са русначета. Едното от тях паднало на колене и молило за прошка.
„Там стрелят по собствените си хора“, добавя Трошкин.
В продължение на седмица и половина се учат да стрелят. Дават им три кутии с по 10 патрона.
„Изстрелваш едната, казваш, че е празна, и продължаваш. Но в това няма нищо сложно, всеки глупак може да стреля така. Но повечето за първи път хващат автоматични бойни пушки. А командирите са от същите осъдени, които никога през живота си не са участвали в бойни действия. Как може да си с тях в бой?“, казва Трошкин.
По това време той разбира, че от затворниците оцелява само всеки десети.
„Мислехме, че ще бъдем равнопоставени със свободните бойци, но бяхме по-различни. Затворниците бяха превърнати в нападателни групи, в пушечно месо. А няма как да се откажеш, те веднага ще те ликвидират“, казва беглецът.
Той потвърждава, че им дават нормална храна, пакетирани дажби, чай, цигари, бисквити.
Бягството
Седмица и половина по-късно един от наемниците е прострелян в ръката от инструктор, който го ранява без да иска. Само 15 минути по-късно избухва граната и парче от шрапнела попада в инструктора. Вечерта пристига дагестански инструктор и им казва да си държат ушите отворени. Чуват по радиото да се говори на английски.
„После чухме, че украинците викат името на нашия лагер. Не минаха и няколко минути и точно до нас започна престрелка. Но ние нямахме патрони, нищо – дадоха ни ги само по време на стрелбата. А тогава не можехме дори да се отбраняваме“, казва Трошкин.
На мястото са неговата рота – от стотина души, и още една, така че общо двеста души.
Настава суматоха, всички се разбягват. Покрай тях минават камиони, не знаят дали са техни, крият се. Трошкин си купува цивилни дрехи и захвърля униформата си.
В Луганск двама руски войници го спират и му искат документите. Той няма. Казват му, че трябва да отиде с тях, викат и още няколко души. Те му дават документи и му казват, че трябва да се запише доброволец за войната. Пращат го в медицински кабинет, където обяснява на лекарката, че не може, защото има ХИВ. Тя иска документ. Той започва да се оправдава, че няма и че всъщност има туберкулоза. Дава данните на свой съученик, след което го пускат.
Намира таксиметров шофьор и му обяснява, че трябва да стигне до Русия, през границата. Той казва, че не може, но има човек, който може да го направи, срещу 1000 долара.
„Нямах толкова пари, така че просто отидох до границата с кола, за да опитам сам. Имаше една ограда, бодлива тел, и аз влязох под нея, и това беше всичко. Излязох и там беше Донецк“, казва беглецът.
В метрото го хващат да пътува без билет, но и там успява да се измъкне.
Взема автобус от там до Москва за 2000 рубли. Там успява да спи в хостел, като лъже, че е дошъл да работи на строителен обект, но си е загубил паспорта. В метрото го хващат да пътува без билет, но и там успява да се измъкне.
След това използва приложението Bla-bla-car, за да намери стопаджии до Набережни Челни, а после успява да се прибере за седмица с шофьор на камион. На път за Сибир се отбива в дома на един приятел.
„Имах късмет, че ме амнистираха“, казва му той. При него остава няколко дни.
Продължава. Преминава през цяла Русия, а преди това дори не е напускал своята област. Пътува с непознати мъже, през деня кара кола, нощите прекарва в хостел или заведение. Понякога върви пеша. Накрая стига вкъщи.
„Казах на жена ми, че съм получил отпуск по време на войната, защо да се тревожи?“, казва Трошкин.
„Там няма шанс да оцелеем“
Вече успял да избяга, той разказва, че отначало е мислел, че ще се върнe в наказателната колония.
„Предпочитах да остана в затвора, но да нямам нищо общо с „Вагнер“, знам, че ще ме ликвидират и това е всичко“, убеден е руснакът.
„Довеждат хиляди хора от лагерите, казват им колко хубаво е всичко и как ще се върнат у дома, но 90% от тях умират. Гледах в YouTube колко хора са се върнали, бяха много малко. Имаше надежда, че ще оцелея и ще се прибера, но всеки ден ставаше все по-ясно, че няма шанс да оцелея там“, казва още той.
След бягството оперативни работници разпитват негов приятел дали го е виждал. Той отговаря, че е в затвора и го пускат.
Трошкин наистина има намерение да се върне в наказателната колония. Но се изненадва, че никой не го търси.
„Мои познати ми казаха, че според базата данни нямам криминално досие, нито една присъда, така че какъв е смисълът да се връщам в колонията?“, пита се той.
Сега Трошкин е сменил телефона си и се надява да не бъде открит от „Вагнер“. Чувал е за наказателните екзекуции в частната армия. Използва се изразът „нулиране“, което означава някой да бъде ликвидиран.
Евгений Пригожин произнася една и съща реч във всички колонии, в която предупреждава за екзекуции за дезертьорство и мародерство, казват затворници, с които разговаря „Медиазона“.
„Бях свидетел на няколко екзекуции на осъдени, които бяха извеждани специално пред други затворници и публично екзекутирани, за да ги сплашат“, казва Андрей Медведев, който избяга в Норвегия.
Заплахите и убийствата се потвърждават не само от разкази на очевидци: през ноември канал, свързан с „Вагнер“, публикува видеоклип, в който бившият боец Евгений Нужин е убит с чук по главата. Преди това, попаднал в украински плен, той даде интервю, след което беше върнат на Русия при размяна на пленници.
